Чудя се кога ли ще престана да се радвам и да казвам "Крайно време беше!", а ще го приемам като доста трагичен инцидент. Все още ми харесва да ме вали снега и да не мога да виждам накъде точно вървя! Хубаво ми да прокарвам пътечката през снега, докато дрехте ми се мокрят! Харесва ми и да седя на спирката и дълго да чакам трамвая, докато малко по малко се превръщам в снежен човек! Хубаво е и да дърпам клоните на дърветата, освобождавайки ги от тежестта на снега! Радвам се, че все още мога да виждам магията, а не просто "агрегатно състояние на водата". Чудя се дали някога ще ми омръзне и да скачам в локвите разтопен сняг, дали ще приемам първия сняг като поредната пречка, дали ще виждам бялото като бъдещо кафяво.
И си отговарям - не, няма, никога :)
