Разбити митове 1: Университетът

Във ФЖМК, а предпологам и не само там, винаги ни говорят за обучението “на Запад”, в “цивилизованите страни” и т.н., опитвайки се да ни изградят един идеален образ за него. Но какъв е резултатът след личния ми сблъсък с него (и по-специално с образованието в Австрия) – много просто, поредното рухване на митове, разбиване на клишета и глупави стереотипи.
Колкото и странно да ви се струва, ще започна с ето този стикер “No kangaroos in Austria”. Та, както за не толкова ориентираните туристи, не можещи да направят разликата между Austria и AustrALia, така и за също не дотам ориентираните австрийци (и не само) в университета всичко е уредено по много прост начин, даже простоват.

И така, първият мит: “А там всички студенти редовно посещават лекциите”. Това е абсолютна лъжа. И тук всеки си идва когато поиска, но след това не му се налага да търси някой, който пише четливо, да снима лекциите на ксерокс...
Защо ли? Ами много е просто – интернет. Да, тук са чували за интернет. И докато във ФЖМК (,който би трябвало да е факултет по КОМУНИКАЦИИ, а няма дори страница в интернет) студентите се мъчат да убедят преподавателите си да си направят блог или пък да се качат програмите оnline, тук почти всеки преподавател си има страница в интернет. Там се качва цялата информация за курса – като се почне от програмата, изискванията за изпита и се стигне до презентациите, които се представят на всяка лекция.
О, ужас! Ами авторското право, ще откраднат програмата и ще я приложат в друг университет, биха възкликнали много “колеги”. Е, няма страшно. Понеже тук все пак явно по-отдавна са чувАли за интернет, достъп имат само студентите, които са се регистрирсли с име, факултетен номер и e-mail в университетската мрежа.
Да, има такова нещо. Може би някой ден и в СУ ще има. Може би, когато... когато и аз не знам какво стане. Но е хубаво, пестят се време, усилия, нерви. Регистрираш се за всеки курс, след това за всеки изпит съвсем сам. Когато лекцията отпада, получаваш съобщение на електронната си поща. Е, не че имам нещо против жълтите самозалепващи листчета на таблото или пък съобщението :“Ей сега се обади, че няма да идва”, но нЕкак си, по-цивилизовано е.

По-горе май имаше доста разбити грешни представи и “митове”. Но – вторият разбит мит – там образованието е много по-специализирано, казват преподаватлите, а студентите – много по-практически насочено. Ами не е нито едно от двете. Много по-свободно е, така да се каже. И докато в нещото, наречено “нова учебна програма във ФЖМК” се набляга на вкарването в коловози – един тематичен и един медиен, лишаващо те от правто на избор за следващите три години, тук е малко “по-така”.
Да, доста драстично, но тук няма три специалности. Целият Факултет (всъщност Институт) се състои само от една специалност, обединяваща нашите Журналистика, Връзки с обществеността, донякде книгоиздване (тук не зачитат книгата много като медия, но пък обръщат голямо внимание на мобилната комуникация) и бъдещата Онлайн журналистика.
И, о, ужас, няма такова нещо като разпределение на предметите по курсове. Ама как така. Ей така – мога да уча нещо ако искам в първи, ако искам в трети курс. Естествено за някои предмети си има допълнителни изисквания.
И още нещо, и тук имат избирателни предмети. Но те не са един от два възможни. Те са в рамките на целия университет. О, ужас. В СУ за това ти трябва молба до Декана, да я одобрят, да гледаш кредити... Направено единствено и само в твоя полза, ха-ха. Е тук всичко става през “системата”. Седиш си вкъщи и се записваш на курс в Историческия факултет. Лесно е, поне тук.

Трети мит: за кредитната система и платеното образование. И от двете са недоволни почти всички студенти тук. Недоволни са и от системата бакалавър – магистър – доктор, която е въведена отскоро, в това отнощение изостават.
От кредитната сиситема са недоволни, защото трябва да прекарват доста време на лекции, или поне да имат много изпити. А всъщност програмата им не е толкова натоварена колкото нашата.
От платенето образование са недоволни по същата причина, по която и хорта навсякъде, където го има. "Образование само за децата на богатите и повече работещи студенти" (това са думи на преподавател в Университета тук).
Всъщност, прави ми впечатление, че повечето преподаватели тук не считат за нещо лошо да изказват собственото си мнение пред студентите. И свободно критикуват – всеки и всичко. Демокрация може би едва ли не. Нешо, което ни липсва.

Четвърти мит: Там учат повече / Там нищо не учат. Тези са ми от любимите изказвания. Всичките са... Обобщението по тоз начин е доста тъпо. И тук е пълно с много неориентиани хора, които не знаят къде са попаднали, дали точно това са искали, искат ли да продължат, занимава ли им се с това. Има и такива, които знаят, че това им харесва и се занимават сериозно с образованието си. Също като в България.

Пети (последен за днес) мит: Те са по-информирани. Ами, не са. Странно е, да. Тук има два канала на обществената (а не държавна ТВ, защото се издържа САМО от данъци) и два частни, излъчващи от тази година. Много развита е мобилната комуникация, но се сещате, че става дума предимно за музика и филми. Тук не се ровят много в интернет. Може би защото имат достатъчно библиотеки с много книги, не знам. Но и библиотеките не са препълнени. Много от студентите по журналистика не знаят актуалните развития. А може да ги научиш лесно – има безплатни вестници, но за медийния пазар, по-късно, заедно с филмчето...

Oще едно филмче

След вчерашния опит ми дойде ентусиазЪма и днес пак снимах. Всъщност исках да снимам нещо точно определено по песента на ФСБ, но се получи така, че снимах съвсем други места и хора, улици и т.н.

Както и да е, пак не стана нищо особено, но оещавам това, коет бях замисил, да го направя утре, може би :)

За шнапса, абсента, бирата, английския, гаргите, книгите, протестите и велосипедите

Може и да си мислите, че горните неща нямат нищо общо, но не е така. Обединяват ги последните 24 часа. Да, бях на посещение в музея на шнапса. Много кратка и ясна обиколка на най-старата фабрика във Виена, която завършва (естествено) с дегустация. И множество чуждестранни студенти, които се втурват да пробват от всичко. Първо си взимам "Виенска кръв", едно червено такова, не е много гадно на вкус, и май не е по-силно от ракията на дядо. След това пробвам абсент, едно зеленичко такова, по-гадно на вкус и малко по-силно. Но не може да бие ракията на дядо ;)
И неусетно вече трета чашка, групата ни е много по-сплотена и е много по-оживено. Всичко свършва с думите: "Не искам да ви гоня, но следващата група ще дойде след 2 минути". И ни изгонват, ама културно.
Решаваме да отидем за по бира във Philadelphia Wirtin, но по пътя намираме кръчмичка, кадето има акция на Wiselburger - само за 2 ойро. Спираме за малко, пием бира, говорим си и... продължаваме към целта. Странно, все още повечето хора вървим в права линия. Стигаме до гостлницта и си поръчваме по (още) една бира. Започваме разговор, но на английски. Странното е, че разбират какво се опитвам да кажа. Наистина странно, изглежда бирата улеснява комуникацията на чужди езици, или може би е от абсента, не знам...
И така всичко свършва (т.е. бирата) и се разотиваме с обещанието, че ще правим пикник след две седмици. Само не стана много ясно дали, къде и кога. Прибирам се в стаята и заспивам.
Така и не можах да видя чудните цветове, за които говори Ван Гог, че виждал след като пие от това зеленото. Изглежда няма да стане художник от мен, жалко.
На сутринта намирам всичко, което явно е било на леглото ми, на пода под формата на топка от дрехи, тетрадки и фотоапарат. Странно, този момент е единственият, който ми се губи. Но поне съм си легнал културно :)
Решавам, че ще си подредя стаята, както всяка събота. Пък и се чувствам добре, това също е странно. И почти успях. Събрах всички вестници от земята, изпрах черните дрехи и тъкмо когато трябваше да продължа с подреждането решавам, че ми трябва малко време.
Време за мен самия. Време, в което да направя нещо приятно. Време без пространство, или пък пространство без време. Да вървя и да мисля, Да не стигна до определена цел, а просто да вървя и да си мисля. Да седна и да си мисля, или пък да си седя без да мисля.
Отивам в парка. Да, на пет минути от общежитието има парк, ама кой да ти знае. Добре, че имам няколко карти на града, че да се усетя. Страхотен парк, с нормална трева, не от онази изкуствено красивата, с езеро и с всичко по правилата. Прекрасно място да вървиш без да мислиш.
След като съм вървял и аз не знам колко, забравих си часовника, а мобилния телефон нарочно го оставих на масата, си харесвам една самотна пейка и се седям на нея. Отварям чантата и продължавам да ям чипсА. Членуван е, защото става дума за пакет чипс, който ям вече повече от месец. Даже беше стоял до леглото ми, докато си бях в София. Хрупам си аз, а срещу мен една нахална гарга се плези. Е, не че се плези, но ме гледа така странно и издава странни звуци. Получава едно картофче. Налапва го, странно. Май много странни работи станаха.
Идват още и още гарги. Отиде бая чипс, някрая се сбиха. Добре че мина едно куче, та ги разгони. Странно, много приличат на хората. Има за всички, обаче винаги има някоя нахална черна гарга, която бие другите, за да си вземе повече. Пък аз исках на всички да дам, нямах симпатии към някоя, е може би към онази, която ме помоли така учтиво. Не че мога да я разпозная :)
Продължавам по пътеката, но вече без да мисля. Вървя си, вървя си и... парка свърши. Стигнах до улица с трамваи. Я да видим, да върши ми работа. Добре че тук навсякъде има табелки - разбираш какво чакаш, докъде ще те закара и след колко време ще дойде. В случая 5 минути, щото предния го изпуснах съвсем за малко, пък и не заех това ли е посоката :)
И така вече съм в центъра. Следва продължителна обиколка на любимите ми книжарници, в които почти винаги си намирам нещо, но не винаги си го купувам. Всъщност това е май най-дългата част от деня ми, пък как накратко я разказах. Ами да. Но така е.
Тук книжарниците са по различни. Може да пипаш книгите, даже може и да ги разтвориш. А за по-настоятелните има едни диванчета, дето може да седнеш и да почетеш. Накрая все пак може да не харесаш книгата и да не я купиш. И няма да те гледат сърдито. Да, рай. Добре, че днес се сдържах иначе сериозно щях да наруша финансовите разчети. Пък и честно казано, не си харесах нищо. Май само гледах без да мисля. Пак.
Продължавам пеша по уличка, която не познавам и изобщо не знам докъде води. Е, води до улица, която знам. И се отправям в посока Университета. Обаче чувам музика, която идва откъм новото кметсво. (Новото по виенски стандарт = сградата е на около 150 години). Дали не е онзи фест, който смущаваше занятията цяла седмица. Не, не е. Фестивал на колелата. И състезание с колела. И навсякъде велосипедисти, оптващи се да сгазят леко неориентираните пешеходци. Много забавно. Добре, че тук си има маркировка и по тротоарите - в едната половина велосипеди, в другата - хора. Стана ми мъчно за моето колело. То всъщност е на брат ми, но той го кара два пъти - първо малко след като го купи и падна, втория път щеше да го сгази кола. И оттогава е почти мое. Сега седи затворено някъде в гаража на баба и дядо. Дали пък в самолетите не превозват колела, или ще ми излезне по-евтино да си купя на старо. Или май ще си ходя пеша и с градския транспорт, за какво иначе ми е тази карта.
И така, значи с градския транспорт. На спирката обаче пише "не се движи заради демонстрация" - това е също както когато вместо цифрички на електронните табла в София започнат щуро да се движат кръгчета :) И продължавам с крака.
Малко по-надолу виждам демонстрацията. Пред Парламента са се събрали китайски младжи с плакати. Тези на китайски не ги разчетох много, ама имаше и на немски. "Спортът няма нищо общо с политиката", това беше основното. От другата страна на улицата, т.е. от моята, беше контрадемонстрацията - "Повече права за хората в Китай". Някъде по средата беше полицята. Нямаше боеве, кротко и не толкова тихо хората си казваха мнението. Замислих се защо това не може да се случи в София. Но вече ми беше свършило мислилото. Не може да се случи. Поне не сега. Някой ден, може би. Може би никога.
Прибрах се. Пак за 30 минути, колкото в делничен ден. Градският транспорт на Виена ще ми липсва. Вкъщи си отворих промционалния пакет на Виенска община. Имам си карта на велоалеите вече. Само остава да намеря колело. Имаше и малка бутилка вода. Надявах се да не е газирана и да става за пиене. Е, поне не беше газирана. Пак същия странен вкус. Нищо ще си пия минерална вода през май.
И така днес е неделя, вече съм споменавал, свещен де на голямото нищоправене. Поне се разходих в парка наблизо. Странно но днес не вали, даже е слънчево. За първи път от година и нещо си сложих слънчеви очила.
Мисля, че отделих предостатъчно време и пространство за себе си. А сега съм обещал на брат ми да му преведа за архитектурата на Катедралата "Св. Стефан". Докладът е за утре, така че спирам да пиша. Надявам се, че поне този път бях изчерпателен. А сега, време е да почна да мисля на немски, даже по-добре на австрийски...

България в ЕС?

Е, вече е седмандесетият ден от новата 2007 г. Едно година, която много хора очакваха с искрената надежда че ще бъдем вече европейци (аз мислия, че географски много отдавна сме, а по мантатлитет няма да станем само с искане и очакване, но това е друг въпрос). Та аз чак сега пиша, щото еуфорията не щеше да ме пусне (майтапя се). Просто ми се струва безмислена цялата тази еуфория. Защото всичко май пак стана както винаги - набързо и в последния момент. След дългогодишното обеждаване колко хубаво ще стане всичко, започнаха да се виждат и всички не чак толкова позитивни (т.е. негативни) последици, които държавата България ще трябва да понесе като член на Европейския съюз. Но това настрана, никой от нас май не е достатъчно добре запознат с всичко, което се променя. Това се отнася и до държавните служители.
Този пост по принцип трябваше да бъде пуснат в новогодишната нощ. Но реших да изчакам и да премисля. И тогава не бях в луда еуфория на площада. По-скоро пишех пак нещо, не си спомням вече какво.
Та така, явно е имало за какво да почакам. За да видя промените. Ама не ги виждам. Само времето е по-слънчево през януари, ама то май не е заради членството ни в ЕС. Хората са си същите, улиците са си същите. Само онова голямо електронно табло, което се виждаше прекрасно от прозорците на тоалетните във ФЖМК вече не отброява дните, оставащи до приемането на България в ЕС.
И пак казвам, няма да се променят нещата нито бързо, нито лесно. А пък това, че "вече сме в Европа" или пък че "вече сме европейци" вече ми втръсна. Втръсна ми и Одата на радостта честно казано. За да бъдем граждани на европейския съюз (в супер позитивния смисъл, който всички осколо мен влагат в това) трябва да променим начина си на мислене, поне аз така мисля. Когато хопата не си хвърлят боклуците по улицата, когато престанат да пушат на обществени места, когато станат учтиви един към друг и започнат да мислят малко повече позитивно, какво повече да направят, вместо да се оплакват, тогава нещата може би ще се променят.