Протест!

Много протести сьпътстват скромното ми ежедневие напоследък. Вчера протестираха срещу правителството, днес срещу виските цени на горивата. Даже и в Испания протестират. Също и в Гърция.
Всичко се превръща в своеобразен протст. Даже и акции като Часът на Земята.
Хора, които иначе не се замислят какво е включено в мрежата и колко енергия хаби, протестират срещу именно такива действия. Без обаче да се замислят какво да направят в ежедневието си, че да спестят енергия и да намалят вредните последици върху околната среда. 
Но явно всеки има нужда от изява, дори това да стане чрез протест. Колкото и да се опитвам да не го вярвам, след като попадна на място като това, все повече се убеждавам. Да рекламираш омразата като "най-силното чувство у българина" е доста крайно. Но все пак сайтът се радва на доста потребители, мразещи квартала си, града си, училището, градския транспорт... и каквото още се сети човек.
Лесно е да се мрази. Прикрива неспособността да обичаш (и да мислиш). Лесно е да се протестира "срещу". По-трудно е да протестираш "за".
Винаги е лесно, когато има враг, нежелано нещо, нещо, с което да се бориш. Да отричаш, да обиждаш, да дадеш воля на събралия се в теб гняв.
По-трудно е да разбереш какво искаш, да даеш идеи как да се постигне, да вложиш труд в осъществяването му.
А то може да се случи и без масови мероприятия, без много медии. Може да стане с малко ентусиазъм и повеко енергия, с малко добри думи и подкрепа.

Затруднена комуникация

От поне шест години имам все един и същ мобилен номер на все същата предплатена карта от Mtel. Същите ги имат и още няколко души от семейството ми и често се случва аз да им зареждам картите. Моята се зарежда веднъж в годината, защото говоря от друг (служебен) телефон. Обаче всеки път ми става много смешно, когато влезна в офис на мобилен оператор, защото, предусещайки какво ще ми кажат (независимо дали си говорим за червено, зелено или оранжево), си изграждам "шокираща стратегия" за човекът-машина срещу мен.
---
Ето примерен разговор (с редица любими фрази):
- Здравейте, искам да заредя две карти с по 10 лева.
- А знаете ли, че говорите много скъпо от тях?
- Да знам, но не са мои.
- Нищо, въпреки това разгледайте офертата ни за... (някаква актуална оферта). А вие използвате ли наши услуги?
- Да, и съм добре информиран за тях.
- Добре... а с колко лева искате да ги заредим?
- С по 10 лева всяка.
- Съжалявам, но имаме само ваучери по 5 лв. Мога да Ви дам четири или отодете ей там отсреща в червеното кафене...
И оттогава червеното кафене на ъгъла на "Париж" и "Дондуков" ми е много любимо. Жалко, че не може да се плащат и сметки за интенет там :)
---
Но ето и още няколко лзбими диалога (не във всичк аз съл главно действащо лице):
---
- Знает ли, че говорите много скъпо от тази карта.
- Аз не говоря от нея, само ми се обаждат. Просто я зареждам веднъж в годината, за да не си загубя номера, понеже го знаят много хора (това обикновено ги шашка и дори не ми предлагат абонаментен план).
---
- Знаете ли, че говорите много скъпо от тази карта.
- Знам.
- Ама... (и пак за абонаментен план)
- Вижте, Вие не разбирате, аз искам да говоря скъпо!
- Ама...
---
В офиса на глобул:
- А ползвате ли някоя от нашите услуги.
- Не имам си личен телефон на Мтел и служебен на Виваком. Не ми трябва трети! (Само при крайно досадни продавачи, но върши работа. Приложих го след като осем месеца си плащах сметките на една и съща каса, но така и не запомниха, че не ме интересуват оферти за мобилни абонаменти и имам лаптоп - логично е след като им използвах интернета)
---
Баща ми в офис на Виваком, след като е обяснил, че иска само да плати сметката за домашен телефон:
- Имаме нова интернет услуга. Вие използвате ли интернет?
- Не. КАКВО е това интернет?
- Ама не знаете ли какво е интернет?
- Не, можете ли да ми обясните?
- ... (не знам дали е успяла да обясни, то не е лесно :)
---
Пак баща ми, след като поне пет пъти е обяснил, че не го интересуват абонаментни планове, но служителката настоява да обясни.
- Добре, обяснете ми.
Тя започва да пише на един лист, изчислява безплатните минути, чертае схеми и т.н. Баща ми взима листа, разглежда го и казва:
- Дайте да Ви стисна ръката.
Отсрещната страна учудено подавайки ръка:
- Но защо?
- Нямате нито една грешка в сметките!
(Смях в залата :)
---
А кои са вашите най-банални и идиотски разговори с представител на мобилен оператор?
---
За моя радост служебния телефон го плащам винаги при една и съща служителка на виваком, която ме е запомнила и не ме засипва с предложения :)
---
П.С. Имам си и друга любима фраза - "А Вие сигурен ли сте, че сте подавал заявление за издаване на карта?", но за тези преживявания ще разкажа друг път :)))

Размисли за книгата и моловете

Макар и късно, но все пак се включвам в инициативата "Денят 234". И то пак по своя си малко различена начин. Няма да говоря за последната книга, която прочетох, нито пък за любимата си книга (а и нямам такава). Няма да говоря и за книгата, която пиша (тя е скучна). По-скоро ще се опитам да обясня мястото на книгите в израстването и възпатанието (и в живота като цяло).
Оказва се, че "27.4% от българите не са прочели нито ред от книга през миналата година, а 14% смятат, че изобщо не е нужно да купуват литература" (ей, само връзки към колеги :). Има и по-стряскащи данни от същото изследване. Лошото е, че са истина. Случвало ми се е да попадна на човек, който с гордост да заявява, че никога не е чел книга в живото си. И съм се стряскал.
Аз си признавам, че не чета много и редовно. Но все пак чета (и се мъча да пиша). Не защото е модерно (а вече и не знам какво е модерно), просто имам нужда. Може и наистина да е защото баба ми е чела много приказки като малък. И така любовта към четенето си е останала в мен.
Странното е, че пиша тези редове, докато някой твърди, че "Моловете били част от нашето ДНК". Може и да е вярно. Бананте по 0,69 лв. са много по за предпочитане от някаква си книга, дето може да стигне и надмине 20 лв. Аз опашка в кнжарница не съм виждал. Обаче за мола, виж, това е друго. Автобусът, с който пътувах едва успя да си проправи път и да излезе на булеварда, нареди се в средната лента и спря на спирката (между другото специално открита, за да е близо до това "средище"), блокирана от коли, желаещи да се натъпчат в паркинга, който явно не е проектирана да побере достатъчно желаещи за атракцията "мол" (или се пише МОЛ, що пък не и MALL). Навсякъде имаше паркирани коли - по зелените площи, до спирката, на спирката, добре че поне по булеварда нямаше. Дано пак има санкции като с предходния истерично открит магазин (де да беше само един).
По лошото е, че малкото автобусче с едва отварящи се прозорчета се натъпква възможно най-много (е малко преувеличавам, защото на следващата спирка гъстотата на населението доста се увеличи).
И е пълно с млади хора, на които това безумие им е доставило удоволствие. Откриването на един най-обикновен магазин (може пък и да е имало награди като в един друг търговски център, където хората щяха да се избият, ама да не съм чул).
и тъкмо докато размишлявам дали пък в тия молове няма и по някоя книжарница (не съм стъпвал в подобвно огормно и ужасно гъзарск сдание - за моловете става дума, де, не за книжарниците) няма от къде да знам. Възможно е и да има мол-ска книжарница. Съ сигурност обаче има кино. И сигурно ще дават "Мисия Лондон" (за съжаление го няма в нормалните кина - Одеон, Дом на киното, Люмиер :( И много от тези, които са се ръгали, блъскали и настъпвали, за да видят "световно известния магазин" ще го гледат. Може пък и да разберат, че има и книга със същото заглавие. Пък току виж и си я купили. От книжарницата в мола. Току виж пък филмът предизвикал и опашки в книжарниците. Дали? Наш човек ще следи развитието на случая.

P.S. Аз отбелязах Денят 234 и с мой си малък празник - приключих с писането на книгата си за медиите в градския транспрот, която в момента се странира, подготвя се корицата й и т.н. и съвсем скоро ще съм много горд с постигнатото :) Мисля, че това оправдава малко закъснението ми.

Не е трудно

Толкова ли е трдно да разбереш другите? Да се замислиш, че някой може да направи нещо и НЕ заради теб. Че може да го прави заради себе си. Да му е писнало от всичко такова, каквото е. Да иска да промени всичко. Да иска да промени себе си. Да иска да остане за малко БЕЗ теб. И не защото не те обича, не защото не иска да е с теб. Защото иска да е насаме със себе си.

Ти НЕ винаги си най-важния, НЕ винаги всичко се случва заради ТЕБ. Понякога АЗ съм най-важния. Понякога АЗ правя нещо заради себе си. Оставам насаме със себе си, за да мисля за нещата от живота или просто за да си спя следобеда на отворен прозорец и включен компютър. Защото АЗ искам така. ОК?

Толкова ли е трудно да говориш? Да попиташ в прав текст това, което скаш да попиташ. Не е сложно, никак даже. Не е нужно да го правиш по заобиколни начини. Не е нужно да го правиш чрез друг. Няма нужда от глупави проверки. Защо си мислиш, че така е правилно? Защо всички ТРЯБВА да постъпват така, както би постъпил ти? И толкова ли е трудно да кажеш истината. Толкова ли е трудно да бъдеш честен.Така няма да нараниш другите. Няма да ги караш да страдат. Така няма да страдаш и ТИ. Няма да страдам и АЗ.

Това, че си наранен, значи ли, че трябва да нараняваш и другите? Това най-добрата тактика за защита ли е? И какво като нараниш и другия, после и той ще иска да се защитава ранявайки. И кой ще обича тогава? И кого?

Разбити митове 1: Университетът

Във ФЖМК, а предпологам и не само там, винаги ни говорят за обучението “на Запад”, в “цивилизованите страни” и т.н., опитвайки се да ни изградят един идеален образ за него. Но какъв е резултатът след личния ми сблъсък с него (и по-специално с образованието в Австрия) – много просто, поредното рухване на митове, разбиване на клишета и глупави стереотипи.
Колкото и странно да ви се струва, ще започна с ето този стикер “No kangaroos in Austria”. Та, както за не толкова ориентираните туристи, не можещи да направят разликата между Austria и AustrALia, така и за също не дотам ориентираните австрийци (и не само) в университета всичко е уредено по много прост начин, даже простоват.

И така, първият мит: “А там всички студенти редовно посещават лекциите”. Това е абсолютна лъжа. И тук всеки си идва когато поиска, но след това не му се налага да търси някой, който пише четливо, да снима лекциите на ксерокс...
Защо ли? Ами много е просто – интернет. Да, тук са чували за интернет. И докато във ФЖМК (,който би трябвало да е факултет по КОМУНИКАЦИИ, а няма дори страница в интернет) студентите се мъчат да убедят преподавателите си да си направят блог или пък да се качат програмите оnline, тук почти всеки преподавател си има страница в интернет. Там се качва цялата информация за курса – като се почне от програмата, изискванията за изпита и се стигне до презентациите, които се представят на всяка лекция.
О, ужас! Ами авторското право, ще откраднат програмата и ще я приложат в друг университет, биха възкликнали много “колеги”. Е, няма страшно. Понеже тук все пак явно по-отдавна са чувАли за интернет, достъп имат само студентите, които са се регистрирсли с име, факултетен номер и e-mail в университетската мрежа.
Да, има такова нещо. Може би някой ден и в СУ ще има. Може би, когато... когато и аз не знам какво стане. Но е хубаво, пестят се време, усилия, нерви. Регистрираш се за всеки курс, след това за всеки изпит съвсем сам. Когато лекцията отпада, получаваш съобщение на електронната си поща. Е, не че имам нещо против жълтите самозалепващи листчета на таблото или пък съобщението :“Ей сега се обади, че няма да идва”, но нЕкак си, по-цивилизовано е.

По-горе май имаше доста разбити грешни представи и “митове”. Но – вторият разбит мит – там образованието е много по-специализирано, казват преподаватлите, а студентите – много по-практически насочено. Ами не е нито едно от двете. Много по-свободно е, така да се каже. И докато в нещото, наречено “нова учебна програма във ФЖМК” се набляга на вкарването в коловози – един тематичен и един медиен, лишаващо те от правто на избор за следващите три години, тук е малко “по-така”.
Да, доста драстично, но тук няма три специалности. Целият Факултет (всъщност Институт) се състои само от една специалност, обединяваща нашите Журналистика, Връзки с обществеността, донякде книгоиздване (тук не зачитат книгата много като медия, но пък обръщат голямо внимание на мобилната комуникация) и бъдещата Онлайн журналистика.
И, о, ужас, няма такова нещо като разпределение на предметите по курсове. Ама как така. Ей така – мога да уча нещо ако искам в първи, ако искам в трети курс. Естествено за някои предмети си има допълнителни изисквания.
И още нещо, и тук имат избирателни предмети. Но те не са един от два възможни. Те са в рамките на целия университет. О, ужас. В СУ за това ти трябва молба до Декана, да я одобрят, да гледаш кредити... Направено единствено и само в твоя полза, ха-ха. Е тук всичко става през “системата”. Седиш си вкъщи и се записваш на курс в Историческия факултет. Лесно е, поне тук.

Трети мит: за кредитната система и платеното образование. И от двете са недоволни почти всички студенти тук. Недоволни са и от системата бакалавър – магистър – доктор, която е въведена отскоро, в това отнощение изостават.
От кредитната сиситема са недоволни, защото трябва да прекарват доста време на лекции, или поне да имат много изпити. А всъщност програмата им не е толкова натоварена колкото нашата.
От платенето образование са недоволни по същата причина, по която и хорта навсякъде, където го има. "Образование само за децата на богатите и повече работещи студенти" (това са думи на преподавател в Университета тук).
Всъщност, прави ми впечатление, че повечето преподаватели тук не считат за нещо лошо да изказват собственото си мнение пред студентите. И свободно критикуват – всеки и всичко. Демокрация може би едва ли не. Нешо, което ни липсва.

Четвърти мит: Там учат повече / Там нищо не учат. Тези са ми от любимите изказвания. Всичките са... Обобщението по тоз начин е доста тъпо. И тук е пълно с много неориентиани хора, които не знаят къде са попаднали, дали точно това са искали, искат ли да продължат, занимава ли им се с това. Има и такива, които знаят, че това им харесва и се занимават сериозно с образованието си. Също като в България.

Пети (последен за днес) мит: Те са по-информирани. Ами, не са. Странно е, да. Тук има два канала на обществената (а не държавна ТВ, защото се издържа САМО от данъци) и два частни, излъчващи от тази година. Много развита е мобилната комуникация, но се сещате, че става дума предимно за музика и филми. Тук не се ровят много в интернет. Може би защото имат достатъчно библиотеки с много книги, не знам. Но и библиотеките не са препълнени. Много от студентите по журналистика не знаят актуалните развития. А може да ги научиш лесно – има безплатни вестници, но за медийния пазар, по-късно, заедно с филмчето...

България в ЕС?

Е, вече е седмандесетият ден от новата 2007 г. Едно година, която много хора очакваха с искрената надежда че ще бъдем вече европейци (аз мислия, че географски много отдавна сме, а по мантатлитет няма да станем само с искане и очакване, но това е друг въпрос). Та аз чак сега пиша, щото еуфорията не щеше да ме пусне (майтапя се). Просто ми се струва безмислена цялата тази еуфория. Защото всичко май пак стана както винаги - набързо и в последния момент. След дългогодишното обеждаване колко хубаво ще стане всичко, започнаха да се виждат и всички не чак толкова позитивни (т.е. негативни) последици, които държавата България ще трябва да понесе като член на Европейския съюз. Но това настрана, никой от нас май не е достатъчно добре запознат с всичко, което се променя. Това се отнася и до държавните служители.
Този пост по принцип трябваше да бъде пуснат в новогодишната нощ. Но реших да изчакам и да премисля. И тогава не бях в луда еуфория на площада. По-скоро пишех пак нещо, не си спомням вече какво.
Та така, явно е имало за какво да почакам. За да видя промените. Ама не ги виждам. Само времето е по-слънчево през януари, ама то май не е заради членството ни в ЕС. Хората са си същите, улиците са си същите. Само онова голямо електронно табло, което се виждаше прекрасно от прозорците на тоалетните във ФЖМК вече не отброява дните, оставащи до приемането на България в ЕС.
И пак казвам, няма да се променят нещата нито бързо, нито лесно. А пък това, че "вече сме в Европа" или пък че "вече сме европейци" вече ми втръсна. Втръсна ми и Одата на радостта честно казано. За да бъдем граждани на европейския съюз (в супер позитивния смисъл, който всички осколо мен влагат в това) трябва да променим начина си на мислене, поне аз така мисля. Когато хопата не си хвърлят боклуците по улицата, когато престанат да пушат на обществени места, когато станат учтиви един към друг и започнат да мислят малко повече позитивно, какво повече да направят, вместо да се оплакват, тогава нещата може би ще се променят.