Венеция

Дойде време да ви разкажа за пътуването ни до Италия. Реших да разделя този своеобразен пътепис в три публикации - всяка от тях посветена на трите дни, в които бяхме в Италия. Първият ден опитахме да пребродим Венеция. Вторият ден - надникнахме в Падуа и Пиза. А на третия ден се влюбихме във Флоренция.

Но нека започнем с първата спирка от нашето пътуване - Венеция.
До там стигнахме с корабче в ранните сутрешни часове. Беше облачно, тихо. 

Когато преминахме по мостчето и стъпихме на брега, започнах плахо да се оглеждам. В първия момент изобщо нямах усещането, че се намирам във Венеция. 

Сякаш винаги, когато се озовеш на място, за което толкова много си слушал и чел, първата реакция е на леко разочарование. Може би очакваш да видиш приказно място, което спира дъха ти. Е, Венеция не успя да ме накара да ахна в тези първи минути. Но пък веднага ме заинтригува, подмами ме из тесните си улички и колкото повече бродехме из тях, толкова повече ми харесваше. Бях чела че Венеция е западнала, олющена, претъпкана, овехтяла и може би в някаква степен наистина е. Но пък това не пречи да усетиш великолепието, очарованието, особената й красота, духа на отминалите времена. 

Всъщност сега ще ви разкажа кои свои заблуди успях да разсея в този един-единствен ден там.

Че Мостът на въздишките е внушителен, много тайнствен и изключително впечатляващ. Уви, не е. Всъщност е толкова малък, че спокойно можеш да го подминеш, ако не обърнеш внимание на десетките туристи, които го снимат. На всичкото отгоре в момента е почти опакован в едно синьо платнище, което определено не му помага да изглежда кой знае колко романтично.

Втората заблуда, която се разсея набързо, бе свързана с  улиците на Венеция. Не знам защо бях решила, че във Венеция улици няма. Очаквах канали, канали и само канали. Оказа се, че улици всъщност има - при това доста. Едни такива мънички, завъртяни, толкова тесни, че трудно биха се разминали двама човека. В един момент си помислих - точно тук бих се изгубила на първата минута, ако остана сама. Влюбих се в тези улички. Докато вървиш по тях и над теб се извисяват високите, стари сгради, се чувстваш така, сякаш си се пренесъл в друг свят. Романтично и тайнствено. 

Третата заблуда бе свързана с гондолите. Дядо ми, който в един етап от живота си, е бил лекар на презокеански кораби, при едно от своите пътувания бе донесъл голяма и красива гондола, която стоеше на почетно място вкъщи. Та явно тази гондола бе оставила в мен впечатлението, че всички гондоли са богато украсени, едва ли не златни, с малки кабинки със завеси, а гондолиериите - прекрасно облечени и с широкополи шапки на главите. Да, ама не. Честно казано, гондолите ми заприличаха повече на канута, а гондолиерите... хм, не че изглеждаха зле, но определено нямаха много общо с малкия гондолиер на гондолата от моето детство.

И последната разсеяла се заблуда - за площада Сан Марко и гълъбите. Точно този площад в моите представи бе накацан с хиляди и хиляди гълъби. Когато отидохме там обаче, такива просто нямаше. Тъкмо вече бях решила, че венецианските гълъби са се отправили на околосветско пътешествие,  когато прегледнялата ми душичка реши да хапне един сандвич. Само минута по-късно вече бях обградена от гълъби, които след като не се задоволиха с падналите на земята няколко трохички, решиха да ми накацат и по ръцете. Е, това вече бе истинският Сан Марко.

Въпреки всички разсеяли се заблуди, Венеция не бе разочарование. Напротив. Там хапнах най-вкусната лазаня, която съм яла през живота си, влюбих се в нейните улички, захласнах се по великолепните сгради, усетих романтиката на каналите, насладих се на невероятната гледка от моста Риалто и в крайна сметка прекарах един наистина чудесен ден.