Колко малко е нужно, за да бъдеш щастлив

Беше най-хубавото ни пътуване дотук. И понеже беше такова, изобщо не се наемам да го разкажа. Невъзможно е да предадеш емоцията, когато тя е била по-силна от думи и препинателни знаци. Ще драсна само няколко реда за това как преминаха тези два дни в Стара планина и ще оставя Краси да ви доразкаже останалото – с още снимки и с неговата способност да вдъхновява всички за пътуване.

„Къде отиваме“, попита 10-годишният Андрея в събота сутринта. „Не знам“, отговорих и продължих трескавата си подготовка. Тава със сладкиш, поднос със солен пай, втори поднос с втори солен пай, дъски, покривки, възглавнички, прибори, чаши, чинии, свещници, вази, куфар, щайга, кошница за пикник, втора кошница за пикник, хладилна чанта, вино, плодове, зеленчуци, сирена, подправки и какво ли още не. Дрехите, чувалите, палатките и темподобните бяха приготвени от предната вечер. „Ама как така не знаеш?! Къде отиваме?“ Ох, децата с техните упорити въпроси. „Не знам, бе, Андрейка. А и да ти кажа, какво ще промени това?“. „Ами ще знам. Къде отиваме?“.

След като натоварихме всичко в колата, имах чувството, че е останало място само за по един крак на човек и евентуално за малкия термос с кафе. За големия – не. Някак по чудо побрахме по два крака и потеглихме. „Краси, къде отиваме?“

Обяснихме му, че най-хубавото в пътуването е самото пътуване, а не достигането на крайната точка. И че ще го разбере, ако спре да се тревожи къде отиваме и забележи колко красота ще срещнем, докато стигнем там, за където сме тръгнали. Но малкият човек е упорит и успя да измъкне що-годе конкретен отговор: „Отиваме да видим колко са пораснали житата.“

Поехме по подбалканския път. Първите житни поля бяха вече окосени. С лек страх попитах Краси: „Ще намерим ли жита?“ Той се разсмя и ми отговори, че ако не се тревожа толкова и се насладя на пътя, ще намерим всичко, което търсим.

От известно време все си говорим, че искаме да си направим пикник сред житата. Има нещо старомодно и в същото време величествено в житните поля. И много българско за мен. В бедни години българинът винаги е преживявал благодарение на своя комат хляб. Дядо ми, който беше от Пирдоп, ми е разказвал как майка му е раздавала по парче корав хляб на всяко от децата си и те седели под капчука на опашка с протегнат сухар, за да капне водичка върху хляба, та да става за дъвчене. И никога това не ми е звучало страшно, дори напротив. Дядо казваше, че са живели весело и задружно. „Щом има хляб, гладни няма да умрем“, допълваше го баба ми. И дядо, и баба са живели бедно, но щастливо. Защото малкото им е стигало. Защото са ценели всеки дар – от зрънцето жито, до това да има на кого да подадеш хляб на масата. Вкъщи хлябът беше свещен. Едно от малкото суеверия, които баба спазваше, беше да не изхвърля никога хляб. Останеше ли, го печеше на сухари и правеше вкусна попара с тях.

Днес като че сме загубили тази връзка с хляба. Нещо повече. Страним от него, защото бил вреден, защото бил калоричен, защото трябвало да бъде пълнозърнест или от лимец, пък с квас, пък домашен... Модерните домакини едва ли ще ви поднесат обикновен бял хляб на трапезата. Те ще са направили я фокача, я земели, я нещо без глутен. Нямам нищо против. Но искам детето ми да има онова отношение към обикновения български хляб, с който съм отраснала и аз, и моите родители, и всички преди тях. Да, искам да познава всички видове хляб, но искам да цени и най-обикновения къшей, дори той да е твърд и с глутен, за да умее да се радва и на най-простите, но изконни неща.

С тези мисли в главата влязох в един селски магазин по пътя. Трябваха ни сирене и диня. Без да го бяхме обсъждали, с Краси така си представяхме угощението ни край житата – хляб, сирене и диня. Докато ми мереха сиренето, зад гърба ми се разнесе ухание от детството. Топъл бях хляб с хрупкава коричка. От най-обикновения! Грабнах един и продължихме. Познайте дали остана нещо от хляба, докато стигнем житните поля. Бях правила кьопоолу и падна такова мазане в колата, че от хляба не останаха дори трохички за някоя снимка.

Това лято няколко пъти минаваме по пътя между Сопот и Карлово и все намираме повод да поспрем. Там ни срещна и нашата неожъната житна нива. С постилането на покривката още почувствах това място като наше. Подносите, чашите, пайовете и виното сякаш сами се подредиха. Жегата беше впечатляваща, но тук имаше и нещо друго, по-осезаемо от високите градуси. На пръв поглед Стара планина не е така внушителна като Рила или Пирина. Тя не е импозантна, нито изглежда недосегаема. Но от нея се носи мекотата на особен вид величие. Особено по тези места Стара планина е история, приказка за български герои. Алеко Константинов мечтаел да я прекоси от единия край до другия: „Ако не успея да изпълня големия си план-блян за околосветско пътешествие, тогава ще се задоволя с едно пътуване по билото на нашата дивна Стара планина, на величествения Балкан, от единия до другия й край – казвал Щастливеца. - И вярвам, че това ще бъде твърде забавно и полезно скитане, тъй като ние познаваме собствената си страна не по-добре от азиатските и африканските пустини, защото живеем в родината си като равнодушни чужденци.“

Дивна Стара планина! Такава е – тиха, кротка, но могъща. В онзи ден ни изпрати вятър с дъх на кристални потоци и на гъсти дъбови гори. И този вятър така запяваше в житата, сякаш тигър мърка в кринолиновата пола на някоя царска особа.

И като нямаше хляб, трябваше да се нахраним с пасти. Не знаех как да нарека тестените пръстени, които бях изпекла. Нарекох ги „пайове“, но могат да бъдат и „хлябове с плънка“. Идеята е, че могат да се приготвят лесно и да бъдат засищащо угощение за всяка веселба. Единият е с готово бутер тесто и се прави буквално за минути. Сложих му плънка за пица, за да съм сигурна, че детето няма да остане гладно. За другия замесих тестото и направих плънката от пиле и сирена, но плънката и за двата пая е въпрос на избор и може да бъде спретната според каквото ви се намира в хладилника. Сладкишът ми беше находка. Във Виена сме яли десерт, който е с ябълки и кварк. Бях си наумила, че искам да направя такъв, но с кайсии и се порових, за да разбера що е то кварк и има ли го у нас. Срещнах различни мнения – някои твърдят, че кваркът е като нашенската извара, други казват, че е еквивалент на английското cottage cheese. В крайна сметка реших да го направя с рикота и не сбърках. Тънката маслена основа държи фина нотка във вкуса, рикотата е свежа и богата, а кайсиите придават характер на цялото – леко кисел, леко нахакан.

Честно казано, дотук ви разказах само миниатюрна част от нашето пътуване. По пътя ни срещнаха дървета със сочни джанки, които заваляха върху главите ни като градушка, натъкнахме се на цял град с калинки, няколко странни кактуса и най-красивата пеперуда на света. Срещнаха ни крилете на няколко номади в небето, които ни накараха да пожелаем да полетим като тях. Ловихме раци с въженце от палатка и карначе за стръв, правихме лимонада, броихме светулки в гората. На тръгване оставих няколко стръка от житото на дъното на кошницата, за да ни напомня винаги колко малко е нужно, за да бъдеш щастлив.

Текст: Мила Иванова

Фотографии: Красимир Андонов 

 

 

 

 Солен пай с пиле и сирена

За тестото:
Имайте предвид, че тези мерки за тестото са за по-голямо количество, отколкото ви е нужно за пая. От остатъка направих малки кифлички с мак и сирене.

4 ч.ч. брашно (може да поеме и повече)
25 г прясна мая или 2 ч.л. суха мая
1/3 ч.ч. топла вода
¾ ч.ч. топло мляко
1 с.л. захар
2 яйца
1 ч.л. сол
4 с.л. разтопено масло

За плънката:

2 пакетчета крема сирене
½ глава лук на дребно
1 бр. голямо пилешко филе пеперуда
10-12 парчета шунка или бекон
200 г сирене по избор (аз сложих козе и синьо сирене)
сол и черен пипер на вкус

1 жълтък за намазване

Начин на приготвяне:

1. За да приготвите тестото, сипете брашното, солта и захарта в голяма купа. Разтворете маята в топлата вода и добавете към сухите съставки. Ред е на яйцата, млякото и маслото. Омесете тесто, докато спре да лепне по пръстите ви. Ако е необходимо, добавете още брашно. Оставете го да втаса покрито с кърпа на топло място за около час.

2. Запечете на тиган пилешкото филе и шунката и ги нарежете на много малки парченца. Добавете им останалите съставки от плънката и разбъркайте добре.

3. Когато тестото е удвоило обема си, го разточете върху набрашнен плот. Пак казвам, че това тесто е твърде много за този пай и може да замразите част от него и да го приготвите по друг начин или с друга плънка, включително и сладка.

4. Тестото трябва да е разточено на кръг с височина 1 – 1,5 см. С чаша отрежете кръгче в средата му. Оставете около 4 пръста за основа, а останалото тесто разрежете на равни участъци. Така направих този пай, а другия завих като на показаната картинка – от отрязани от тестото триъгълници. 

5. Разпределете плънката върху цялата основа и затворете пая с разрязаните части от тестото навътре. Намажете с жълтък и печете в предварително загрята фурна на 200ºC около 18-20 минути.

 

Сочен сладкиш с кайсии

Необходими продукти:

За тестото:

180 г брашно
1 щипка сол
55 г захар
105 г разтопено масло

За плънката:

600 г добре узрели едри кайсии на половинки
4 яйца
650 г рикота
200 г захар
кората на 1 лимон
50 г царевично нишесте

Листенца мента за украса

Начин на приготвяне:

1. Смесете в купа брашното, солта и захарта. Добавете маслото и омесете меко тесто. Завийте го в прозрачно фолио и го оставете в хладилника за 30 минути.

2. Разбийте белтъците на сняг, а в отделна купа и жълтъците заедно със захарта. Добавете кората от лимон към жълтъците заедно с царевичното нишесте. Сложете и рикотата и разбъркайте добре. Накрая смесете всичко с белтъците.

3. Загрейте фурната на 180ºC и разстелете тестото на дъното на тавичка с незалепващо покритие. Върху него сложете половината от сместта с рикота, а отгоре подредете половината кайсии с вътрешността нагоре. След това сипете и останалата част от рикотата и другите кайсии. Печете 50-60 минути. При сервиране може да украсите с листенца мента.

  

 

 "Яж, пътувай и обичай" е повече от проект. Това е начин на живот и по-скоро начин на летене. Автори на блога сме ние, Мила Иванова - журналист и блогър, и Красимир Андонов -  оператор и фотограф. Създадохме този блог, за да събираме на едно място преживяванията от нашите пътувания и техните вкусове и аромати. Бихме били щастливи, ако вдъхновим и вас да излезете от вкъщи и да откриете крилете си по някой широк път, а дома си - под милионите звезди. До броени месеци очаквайте и едноименната ни книга, а дотогава може да ни станете приятели на нашата страница във Facebook.