Ахтополски хроники - Пристигане - 1
Към 8 ч. сутринта бодро ме разбуди някаква веселяшка музичка, носеща се от комшийте, в стил "само да те гепна, дънките шти цепна". Изчегъртах си гурелите, стегнах си багажа за плаж и се юрнах към автогарата, сиреч към мегдана, запълнен с Бабич Гангстер Клан от най-ранни зори. Взех си кафе и помолих продавачката на билетното гише за билет до Лозенец.
- От шофьора - изръмжа ми тя.
- А какви рейсове има за връщане довечера? - попитах.
- Питай шофьора! Така, като гледам, сега места няма! - отсече.
- Как така да няма места! - ахнах аз.
- Ами микробусчета са - отвърна - Ама ти не се притеснявай, има едно от 12.30 ч. - добави явно със цел да ме успокой, тъй като видимо бях разстроена. Насадих се на спирката на микробусчетата да чакам. По едно време при мен цъфна моя ангел-хранител в Ахтопол, изрусената ми стройна приятелка, която ми помогна да си намеря квартира и чието име все още не знаех. Разговорихме се, обясних й къде се опитвам да стигна, а тя посочи с пръст зад гърба ми, към някакъв спрял автобус (съвсем нормален автобус, изцяло празен - да отбележа) и тържествено каза "Него трябва да вземеш!". Оказа се, че дестинацията Ахтопол - Лозенец (и обратно) не е предвидена, затова цената на билета се определя окомерно, на принципа "кой колкото даде", но не по-малко от 1.80 лв (принципно). И така, платих и се понесох в посока Лозенец. Там звъннах на един мой бегъл познат сърфист, който си имаше къща в селцето. Срещнахме се пред новооткрития ресторант "Чифлиджанов". Стиснахме си ръцете, той ми обясни как не бива да влизам в този ресторант, защото една риба струвала 30 лева, аз си помислих, че без друго едва ли ще вляза, поне докато не я направят 3 лева и в този момент до нас спря някаква червена кола с двама мъже и русокосо момиче в нея. Оказаха се негови познати сърфисти от Стара Загора. Моят бегъл познат ме натика при тях, каза че има да си боядисва някаква стеничка по къщата и по-късно щял да дойде на плажа и изчезна, а аз потеглих с тримата непознати към бившия плаж "Корал".
Младежът, който караше колата и девойката се оказаха двойка прясно влюбени и понеже всички влюбени по принцип формират една затворена система, не размених с тях повече от една-две думи за целия ден. Другият мъж, чието име така и не запомних, се оказа интересен събеседник. Имаше типична старозагорска мъжка структура - нисичък, кривокрак и с мания по конния спорт. Заговорихме се, докато влюбените отпрашиха към някакви романтични скали в открито море. Оказа се, че е завършил за лекар-анатом, но работи като търговски представител на фирма за медицински материали - "Заради двойното заплащане" - както каза той самия. От него научих много полезни неща. Например, че човек като покойник би могъл да е много по-ценен, отколкото някога е бил приживе. Че хипофизата, която тежи само няколко грама, на пазара има страхотна цена, защото от нея се прави серум, който помага на джуджетата по рождение да пораснат.
- Но е адски скъпо! - каза ми той - Само джуджетата-милионери по рождение биха могли да си го позволят.
Разбрах, че смъртта се оказва "страхотен бизнес" (негови думи), а захранването става най-вече от бездомниците и старческите домове.
- Преди години, докато бях студент - разказваше той - някакъв Фон "Не знам кой си" търгуваше с нас. Бяхме сключили договор с него и му изпращахме трупове. По 6 трупа в сандък. Разбира се, преди това им взимахме хипофизите. Фон "Не знам кой си" бе натрупал буквално милиони. Беше разработил някакъв метод, който правеше човешките тъкани прозрачни в даден срез. Ами това си е нагледна медицина за всеки студент. Представяш ли си! - отпи от бирата - Не случайно в нашия институт имаше надпис на латински над вратата "Тук мъртвите учат живите!".
Помълчахме, а после убихме времето с празни приказки, докато тримата не отидоха да обядват в късния следобед, а аз се отправих към автогарата на Лозенец. Между другото, привечер в Ахтопол става някакво странно объркване на радиовълните, носещи се из ефира. Човек никога не знае какво точно ще улови.
Ахтополски хроники - Пътуване - 2
Събуди ме към 8 ч. една приятелка, която била с децата си на Приморско и вечерта се прибирала към София. Поговорихме, а после стегнах багажа си за плаж и тъкмо заключвах вратата, когато ДжиЕсЕм-чето отново звънна. Търсеше ме мой бивш колега, който също имаше къща на Лозенец. Казах му, че без друго потеглям в неговата посока, така че ще се видим на по кафе след около час. Като един препатил вече ветеран се метнах на любимия ми рейс от 10 ч. в посока Лозенец. Бабич Гангстер Клан не спяха, а си дежуряха на мегдана както винаги.
И така - ето ме отново тук. Отправих се направо към къщата на бившия си колега, забърсах го от дома му, който бе в процес на строеж и заедно с негови приятели се спуснахме към малкото, закътано плажче преди "Корал", носещо страхотно име "Мечото дупе"...или поне така ми казаха.
Небето бе синьо като метличина, слънцето прежуряше, водата - спокойна и бистра като сълза, в плитчините - невероятно топла. Дъното гъмжеше от миди "шелки", които не се намират често, така че се възползвах от случая и убих час-два да ги събирам. После цялата компания отидохме на "бара", представен от едни нисички скали в единия край на заливчето и пихме по една малка ментичка за отскок и настроение. Колегата ми и неговите приятели се прибраха по домовете си, а аз останах да събирам тен, за да дразня всички около себе си с понятието "чернота". Е, поизгорях май.
Към 16 ч. се отправих към къщата на колегата си и самоотвержено го спасих от ремонтната дейност, с която се беше заел, за около час пиене на кафе и лафче. Не се бяхме виждали доста отдавна. Беше станал щастлив дядо на внуче и тутакси го бяха спешили да вдигне къщичка на морския бряг за внучето. Общо взето доста се забавляваше с ремонта.
Сега седя на автогарата в Лозенец и чакам маршрутката към Ахтопол. Проблемът е, че нещо не я виждам. Засега.
След няколко часа - ура! - продължение. Вече, Слава Богу, съм в Ахтопол и реших да си допиша събитията. Седя си значи в Лозенец и чакам маршрутката, която би трябвало да мине най-късно към 18.30 ч. в посока към Синеморец. Да, ама не! Както си чакам времето си минава, а от маршрутката - нито следа. По едно време при мен идва жената, която "обслужва гишето" на автогарата, обаче това е леко относително понятие, просто защото същинско гише всъщност няма. Тя ми казва, че се е обадила в Бургас да кажат на шофьора да мине през Лозенец, че има човек за качване. Обаче вече е към 19 ч. и шофьора се бил обадил и казал, че е минал през Лозенец, но нямало никой за качване, така че продължил към Ахтопол. Те ти сега! Как ще е минал като аз вися повече от час на автогарата без да мърдам никъде, само дето маршрутка за Ахтопол-Синеморец не е минавала. Отпочвам да се тревожа. Лекичко. За капак, както си седя на пейката и си се тревожа пристига някакъв прояден дядка с празна бутилка в ръка и се опитва да ми седне в скута. Това ми идва в повече и се развиквам. Ахтопол си е далечко от Лозенец за вървене пеша, а за автостоп...какво да кажа - никога не знаеш на какво ще налетиш.
През това време жената от "гишето" съчувствено ме наблюдава и очевидно решава, че не съм "някаква си никаквица", защото се юрва да ме успокоява. И в този сюблимен момент пристига някакъв фешън автобус, който си има табелка "Бургас - Ахтопол". Жената ги пита дали биха ме взели, шофьора и стюарда се съгласяват, аз й благодаря, подскачам в автобуса като младо яре, което е било предложено и неотдадено на заколение и се отпочва завръщането към приютилата ме Ахтополска твърд.
В рейса стюарда пуска на макс всякакви сърцераздирателни чалги и си лафи с шофьора как тате му го викал да копае на някаква семейна нивка, обаче той се спасил като заявил, че непрестанно е на работа и непрестанно ще бъде на работа, освен когато вали.
Та така сполучливо и през този ден успях да се добера до квартирката си. Любимата ми тя! Изкъпах се и в този момент възлюбления ми звънна, а аз разцъфтях като...разцъфваща (ох, че сложна дума) вишна през юли и реших, че животът си е странен...е, поне моят живот със сигурност е!
Ахтополски хроники - Пътуване - 3
Понеже съм си "тъпа и упорита", а в някои случаи и инат до припадък, решавам отново да отида на плаж в Лозенец.
Будя се към 7 ч. сутринта и този път ще хващам автобус от 9 ч. Озовавам се на мегдана и установявам, че тази сутрин Бабич Гангстер Клан е представен само от 2 бройки - моята хазяйка и изрусеният ми ангел-хранител. При тях са седнали шофьорите на таксита и виждам, че всички задружно ме обсъждат, докато си купувам палачинка с шоколад. Решавам да се присъединя и аз към купона, докато установя днес как ще се озова в Лозенец.
- Здравейте! - им казвам и сядам до своята хазяйка.
- Какъв ужасен тен! - тихо промърморва на себе си моят ангел-хранител, но аз я чувам.
Никой не отговаря на поздрава. Решавам, че съм ги същисала с нахалството си да седна при тях. Внимание ми обръща само хазяйката.
- Снощи пристигна онази, русокосата девойка, с племенничето си, дето ти говорих за нея. Знаеш ли, че са искали да й дадат и другото й племенниче, 7-годишно момиченце - казва хазяйката. Очевидно за час-два е проучила цялото родословие на Русокоска. Местния Бабич Гангстер Клан има супер разузнавателно информационно ниво. Защо никой никога не се е сещал да използва баби в разузнаването?!
- Че тя колко племенника има? Колко деца са? - питам с лек ужас.
- Три сестри са - блаженства моята хазяйка - И само тя е мома.
- Снощи имах проблеми с връщането си от Лозенец - казвам й аз.
- Все ще се върнеш някак - отсича тя с категоричен тон, който говори доста неща без да има нужда от думи.
В този момент пристига поредният автобус от София и Гангста Клан се мятат в атака, зарязвайки ме на пейката.
Какво пък!
Взимам си кафе и хващам маршрутката към Лозенец. Бившият колега ще си строи къщата, така че аз ще си блаженствам сама на плажа. Днес духа доста силен вятър. А аз май съм поизгоряла. И как ли ще се прибера довечера?! Така е то! Като не ща да се вразумя и да се рамкирам овреме, така ми се пада - да се тревожа!
Озовавам се на малкия закътан плаж преди "Корал". Виждам в далечината приятелите на колегата си. От другата страна на носа, на "Корал", хвърчат разни неща из небето - хвърчила разни, платна на кайтове, сърфисти и други подобни. Нека си хвърчат! Лошото е, че се виждат и разни сиви облаци, които уж бавно, а всъщност доста светкавично и адски подло се групират точно над плажчето, където се излежавам. Даааа, остава да завали, за да ми е пълно щастието!
Ама естествено, че заваля!
Преди това успях да си събера багажа, да навъртя километража до автогарата и имах невероятния късмет да хвана една тръгваща в момента маршрутка към Царево. Оказа се, че шофьора си е от Ахтопол, така че разтовари хората в Царево, а мен си ме метна в Ахтопол досущ "като бял човек" (Божеее! И на мен да ми се случи!). Щур късмет си беше, защото в Царево вече валеше изобилно, а към Ахтопол вече беше преваляло.
В Ахтопол си поговорих с разни хора през нета и разбрах, че не бива да пропускам да видя черквичката, така че си направих една супер разходка. Гледката наистина си я биваше! Беше свежо след дъжда, слънцето залязваше по най-артистичен начин. Облаците бяха някакви смешни такива, като от картина на Рембранд. Черквата се намираше на най-високото място спрямо селцето, на скалите над морето. И работеше, което си беше чудо! Наистина много красиво място! Отдолу се виждаше пристан с лодки; стена, завършваща на скали с малък фар и мъничка крайбрежна алея. Разходих се и там, пих кафе в "центъра", позяпах хората, оставих се да бъда позяпана, закупих традиционните подаръци и се прибрах да спя.
Мисля, че още седмица и ще вляза в пълен синхрон с това място. Направо ще се впиша в местния колорит безотказно. Лошото е, че май все ми липсва онова, от което се нуждая в дадения момент. В случая - още свободно време.
Ахтополски хроники - Отпътуване
Днес, като последен ден, а и за разнообразие, отивам на плажа на Ахтопол. Избирам си един сред безбройните забучени чадъри на плажа и се разтичам върху пясъка.
Морето е доста бурно, с големи (в моя "не мога да плувам" мащаб) вълни. Не ми се влиза. В такова море не обичам да влизам, дори да ми е за "последен път" за тази година. Лежа си, чета си и чат-пат дремя. По едно време наоколо се завърта някакъв младеж, който събира такса "ползване на чадър" от едно многолюдно семейство до мене. Подминава ме. Може би разни единични овце не го вълнуват.
По обяд решавам, че все още не съм се отчела с традиционните за морето цаца и картофки, така че се понасям към най-близката нашенска плажна барачка, за да запълня този пропуск. И отново излежаване. Тежка работа е това лежането, ей! Човек мазоли може да хване от него като едното нищо.
Когато слънцето започва да залязва по любимия си, характерен за това място ренесансов начин, си събирам багажа от квартирката, трясвам една пина колада за отскок, мимоходом отбелязвам за себе си, че "белите гларуси върху черното небе изглеждат сюрреалистично" и се мяткам на автобуса, който ще ме достави в родното място.
В северна посока (към Бургас) следва Варвара. Селцето ми се вижда доста по-малко от Ахтопол. Доколкото знам си няма пясъчен плаж, но пък изобилства откъм скалички. На главния път в края на селото е построена някаква Безвкусица, която успях да разгледам мимоходом, съдържаща тенис-кортове и изкуствен басейн. Да отидеш на море, за да не излезеш от Изкуствения басейн.....Божеее, на какво са способни хората!
Още по на север, на 14 км. по табела от Ахтопол, се намира Царево (бивш Мичурин). Води се за град и си има дори характерните градски панелки. От него най-подробно разучих автогарата покрай безразсъдните ми пътешествия насам-натам из БеГеТо.
На още километри (неясно колко) в северна посока следва Лозенец. Спретнато малко селце, в което под път и над път има барчета. Останах с впечатление, че самия център (пред Пощата) е едно огромно барче. Има си централен плаж, на който никога не съм била. Затова пък описах подробно двата плажа в северна посока от централния.
Автобуса ме носи плавно, аз от време на време заспивам и чат-пат зяпам видеото. Малко ми беше, но пък от сърце - екзистенциално, ексцентрично, поучително и на моменти почти драматично - какво повече да иска човек!
2006 г.
