ми начукаха ни го

не знам откога не бях псувала толкова много. и е някак естествено. знам никой не е умрял, знам те ще свирят отново някъде, знам пак ще можем да се организираме и да отидем. всичко това го знам, но трябва да го изкарам от мен, цялото тъжно топче в гърлото ми. и вчера когато някой ме прегръщаше или когато говорех за това, очите ми блестяха. даже макс ми го каза, прекъсна ме и ми каза: знаеш ли очите ти блестят докато разказваш. аз: да, знам, макс. май разказвах за прага, как тогава на there there погледнах мария и после ася и се разревах, разревах се от щастие. после си мислех как несъзнателно прага беше малка моя мечта с любимите. сега берлин беше мечта. и сега не искам да имам повече съзнателни мечти. край. да, знам, светът продължава да се върти. и деца се раждат. просто трябваше да го пльокна тук и толкоз. вчера написах: за пръв път от дълго време насам ми е ужасно, ужасно тъжно. и опитвам винаги след това да си повтарям, случва се. те ще продължават да свирят, ние няма да спрем да ходим по концертите им. има много по-страшни неща. но все пак никога не съм се чувствала така прецакана, *^№%$&$**(*)__ (и тук се изливат всичките мръсни и гнусни псувни на света)!