50/50

за петък вечер е много хубав. и започва бягащо, едно такова ведро и усмихнато, после става сериозно, продължава в леко тийнейджърско, от онова зрялото. и малко, по-малко става тъжен. и накрая се молиш да свърши добре, защото трябва да има от време на време филми с щастлив край, независимо колко ти обичаш да няма такъв. и почти започва с radiohead, завършва с pearl jam!

hearts and thoughts they fade, fade away
hearts and thoughts they fade, fade away

in.ter.pol

(got to be some more change in my life)

и последните дни се изплъзват без спомени. кога е нощ, сутрин, няма сутрин. все е обяд и чувам камбаните от църквата. не мислех, че ще мога да живея в една стая (14 кв.м.) с един човек за почти месец, окей 3 седмици. мога да я игнорирам, да си сложа слушалките и да се свия в леглото с часове, да си чета книга, да се прибирам в 05:30 сутринта. но не е същото, защото го мисля, защото я мисля. и знам, че ще я събудя когато се връщам вечер, че трябва да й се обадя преди да пъхна ключа, за да не я стресна. и сутрин когато стана не мога да се преместя по нощница на бюрото, защото тя още се мотае в разпънатия диван и не мога да стигна до бюрото без да я стъпча. сънена съм и не ми се говори, не ми е всеки път до хора сутрин. трябва да чета, трябва да започвам да пиша. а тя ме разсейва. с присъствие. пускам си kid a сега и ще го напиша това тук. 

изгледах толкова хубави филми последно време, без да ги гледам, без да мога да вникна в тях, в картината, в актьорите, в очите им. и това е, защото ги гледах, за да мога да си пусна нещо, докато тя е потънала в поредния сериал, който не я интересува, но й помага да заспи. и след всеки филм, който гледах си мислех хиляди неща, които исках да проверя, да споделя. но всичко това мога да го повторя: мога да гледам отново drive, one day, beginners, perfect sense (този мога и да го пропусна, нещо ме ядоса, толкова много ме ядоса, че ако бях на кино, щях да си изляза 15мин. преди края му и да не се жалявам. никога не беше ми се случвало. което пък ми е любопитно като усещане... но да не се откланяме...). но тя не може да си върне избрания за цял живот мъж, не може да отиде другаде, защото няма жилище и няма работа. изобщо моите 14кв. м. я спасяват и усмихват. утре заминава за париж и знам, че много неща ще ми липсват. дори да е за една седмица, усещам някаква несигурност, че и тя скоро ще замине от триер. защото копелето я остави или тя него, не ме интересува, но той е копелето, задникът, който искам да ритам, докато кръв започне да му излиза от очите... а си ги представях вечно заедно, с прекрасни чернооки деца, щастливи и много усмихнати, живеещи тук и аз след време посещаваща ги. спрях да си ги представям вече. мислех си тогава - ето още една двойка, която се справя със целия шит на света  и успява. но явно такива неща рухват толкова лесно, защото единият е страхливец. страх необясним. или поне не за мен. опитвах, опитвах да го разбера, винаги се опитвам да видя двете страни на един проблем. в този случай не успях. и се потвърждава, че мъжете след като минат 33 години не знаят какво да правят с тая нова жена или просто с тая жена в живота им. и ги е страх, и просто бягат като 18 годишни след среща със супер влюбено в тях момиче. и не мога да го разбера, не мога да го разбера, защо трябва да е толкова сложно всичко, защо си го правим такова. дори сега гледам ситуацията с макс и мисля, че моето трезво мислене (пак си казах няма да мисля и няма да си задавам тревожни въпроси) ми помогна сега, да мога да си говоря пак с него както преди и да не се получават неудобни моменти... мога индиректно да му казвам, че е задник пред всички, всички да се смеем, но той да разбира защо е такъв. и мога да му подаря fuck you very much стикер и да ми е много забавно хаха... и не ме натоварва, а точно обратното разтоварваме.

с това не искам да кажа, че аз съм супер смела и се впускам в какво ли не... но повярвай ми, аз бих рискувала, аз рискувам, защото всичките ми рискове са имали невероятни моменти. това да живееш в страх и несигурност, че един ден някой ще те изостави е идиотско, не, не е идиотско, супееер идиотско е. мислите, въпросите развалят всичко. подяволите спрете да мислите за повече от момент и всичко ще се подреди или ще се разпадне от само себе си. но няма да си трошиш главата, а то просто ще се случи, ако е трябвало да се случва. 

и така fuck you very much, сега трябва да си измисля промените. понеже нещо огромно ми липсва, от онези малките неща, които те топлят дълго. като голямо помело на малки хапки и събираш зрънцата от чинията.

little by little - rh