мила

... лозанова - искам панда пък:

... ирина никой не знаех колко никой не знае когато никой не знае колко веремето взима от нас никой не знае когато някой спаси любовта /искам да... наивно/ <3

ми начукаха ни го

не знам откога не бях псувала толкова много. и е някак естествено. знам никой не е умрял, знам те ще свирят отново някъде, знам пак ще можем да се организираме и да отидем. всичко това го знам, но трябва да го изкарам от мен, цялото тъжно топче в гърлото ми. и вчера когато някой ме прегръщаше или когато говорех за това, очите ми блестяха. даже макс ми го каза, прекъсна ме и ми каза: знаеш ли очите ти блестят докато разказваш. аз: да, знам, макс. май разказвах за прага, как тогава на there there погледнах мария и после ася и се разревах, разревах се от щастие. после си мислех как несъзнателно прага беше малка моя мечта с любимите. сега берлин беше мечта. и сега не искам да имам повече съзнателни мечти. край. да, знам, светът продължава да се върти. и деца се раждат. просто трябваше да го пльокна тук и толкоз. вчера написах: за пръв път от дълго време насам ми е ужасно, ужасно тъжно. и опитвам винаги след това да си повтарям, случва се. те ще продължават да свирят, ние няма да спрем да ходим по концертите им. има много по-страшни неща. но все пак никога не съм се чувствала така прецакана, *^№%$&$**(*)__ (и тук се изливат всичките мръсни и гнусни псувни на света)!

велик.ден

и не мога да спра да я слушам



Back against the wall at odds
With the strength of a militant cause
A pursuit some called outstanding
Or emotionally complex


снощи гледахме отново drive!
where's the deluxe version?

jack

направо ми е мечта да го гледам на живо... мееечтаа!

и един път само с жени в бяло



и втори път с мъже в черно



перфектно за лека нощ...
мечтаещо.

/това го шернах навсякъде, знам че е досадно, ама е jack все пак!/

50/50

за петък вечер е много хубав. и започва бягащо, едно такова ведро и усмихнато, после става сериозно, продължава в леко тийнейджърско, от онова зрялото. и малко, по-малко става тъжен. и накрая се молиш да свърши добре, защото трябва да има от време на време филми с щастлив край, независимо колко ти обичаш да няма такъв. и почти започва с radiohead, завършва с pearl jam!

hearts and thoughts they fade, fade away
hearts and thoughts they fade, fade away

in.ter.pol

(got to be some more change in my life)

и последните дни се изплъзват без спомени. кога е нощ, сутрин, няма сутрин. все е обяд и чувам камбаните от църквата. не мислех, че ще мога да живея в една стая (14 кв.м.) с един човек за почти месец, окей 3 седмици. мога да я игнорирам, да си сложа слушалките и да се свия в леглото с часове, да си чета книга, да се прибирам в 05:30 сутринта. но не е същото, защото го мисля, защото я мисля. и знам, че ще я събудя когато се връщам вечер, че трябва да й се обадя преди да пъхна ключа, за да не я стресна. и сутрин когато стана не мога да се преместя по нощница на бюрото, защото тя още се мотае в разпънатия диван и не мога да стигна до бюрото без да я стъпча. сънена съм и не ми се говори, не ми е всеки път до хора сутрин. трябва да чета, трябва да започвам да пиша. а тя ме разсейва. с присъствие. пускам си kid a сега и ще го напиша това тук. 

изгледах толкова хубави филми последно време, без да ги гледам, без да мога да вникна в тях, в картината, в актьорите, в очите им. и това е, защото ги гледах, за да мога да си пусна нещо, докато тя е потънала в поредния сериал, който не я интересува, но й помага да заспи. и след всеки филм, който гледах си мислех хиляди неща, които исках да проверя, да споделя. но всичко това мога да го повторя: мога да гледам отново drive, one day, beginners, perfect sense (този мога и да го пропусна, нещо ме ядоса, толкова много ме ядоса, че ако бях на кино, щях да си изляза 15мин. преди края му и да не се жалявам. никога не беше ми се случвало. което пък ми е любопитно като усещане... но да не се откланяме...). но тя не може да си върне избрания за цял живот мъж, не може да отиде другаде, защото няма жилище и няма работа. изобщо моите 14кв. м. я спасяват и усмихват. утре заминава за париж и знам, че много неща ще ми липсват. дори да е за една седмица, усещам някаква несигурност, че и тя скоро ще замине от триер. защото копелето я остави или тя него, не ме интересува, но той е копелето, задникът, който искам да ритам, докато кръв започне да му излиза от очите... а си ги представях вечно заедно, с прекрасни чернооки деца, щастливи и много усмихнати, живеещи тук и аз след време посещаваща ги. спрях да си ги представям вече. мислех си тогава - ето още една двойка, която се справя със целия шит на света  и успява. но явно такива неща рухват толкова лесно, защото единият е страхливец. страх необясним. или поне не за мен. опитвах, опитвах да го разбера, винаги се опитвам да видя двете страни на един проблем. в този случай не успях. и се потвърждава, че мъжете след като минат 33 години не знаят какво да правят с тая нова жена или просто с тая жена в живота им. и ги е страх, и просто бягат като 18 годишни след среща със супер влюбено в тях момиче. и не мога да го разбера, не мога да го разбера, защо трябва да е толкова сложно всичко, защо си го правим такова. дори сега гледам ситуацията с макс и мисля, че моето трезво мислене (пак си казах няма да мисля и няма да си задавам тревожни въпроси) ми помогна сега, да мога да си говоря пак с него както преди и да не се получават неудобни моменти... мога индиректно да му казвам, че е задник пред всички, всички да се смеем, но той да разбира защо е такъв. и мога да му подаря fuck you very much стикер и да ми е много забавно хаха... и не ме натоварва, а точно обратното разтоварваме.

с това не искам да кажа, че аз съм супер смела и се впускам в какво ли не... но повярвай ми, аз бих рискувала, аз рискувам, защото всичките ми рискове са имали невероятни моменти. това да живееш в страх и несигурност, че един ден някой ще те изостави е идиотско, не, не е идиотско, супееер идиотско е. мислите, въпросите развалят всичко. подяволите спрете да мислите за повече от момент и всичко ще се подреди или ще се разпадне от само себе си. но няма да си трошиш главата, а то просто ще се случи, ако е трябвало да се случва. 

и така fuck you very much, сега трябва да си измисля промените. понеже нещо огромно ми липсва, от онези малките неща, които те топлят дълго. като голямо помело на малки хапки и събираш зрънцата от чинията.

little by little - rh

out out out

of time

Where's the love song?
To set us free
Too many people down
Everything turning the wrong way around
And I don't know what love will be
But if we start dreaming now
Lord knows we'll never leave the clouds
And you've been so busy lately that you haven't found the time
To open up your mind
And watch the world spinning gently out of time
Feel the sunshine on your face
It's in a computer now
Gone are the future, way out in space
Tell me I'm not dreaming but are we out of time?
(We're) out of time
Out of time
Out of time
Out of time
Out of time

и ми напомня на асето и я обожавам тази песен. и си я представям на живо и не искам и да си помислям какво е... и така on repeat.

the last goodbye

The Kills: The Last Goodbye on Nowness.com.


и са толкова прекрасни, и си я тананикам измежду пина коладата и радлера. искам ги на живо, някъде, някога, някак, ама скоро! ама няма къде, няма как, малко е вероятно...

иначе след три седмици всичко си е там, хората са същите, ментовите дами също се появяват (три скучни жени, които в петък вечер след 22ч започват да поръчват чай мента. а едната винаги, ама винаги пие сок ябълка, разреден с минерална вода. побъркват ме. и всеки път се муся, като се обърна да правя поредния чай мента). мъжът от оркестъра с любимата си група интерпол също се появява. получили сме календар за 2о12 от едни изтрещяни редовни клиенти, които също винаги знам какво пият. календарът е самооо за четирима от нас (ние сме около 6-7), пълен е с голи жени и мъже, безвкусно пуснати сред природата и заснети... засега ми харесва безвремението там, все едно влизаш в стар грамофон и той не спира да се върти, от време на време прескача, но е забавно все още. и искам грамофон, искам и място където да го сложа, после да си събирам плочи и на земята да сядам да си ги слушам цяла вечер с през 15мин или 30мин обръщане.

така, сега суши! go!

today, yesterday, tomorrow

нещо се промени есента и още не мога да разбера какво, кое и как... изведнъж се появиха твърде много нови мили хора и едновременно с това други ужасно близки заминаха или ще заминат.
добре, че музиката ми никъде не може да си тръгне сама и спонтанно, та ме спасява винаги.

мисля, че тази 2о12 година ще е грандиозна и нова по своему. надявам се. това, което ме очаква е:
- много берлин
- берлин + 2 пъти radiohead + мария и сигурно още хора, които ще се появит в последния момент.
- предаване на дипломна работа и игнориране на страха и въпроса: а сега накъде? и какво?...
- бебета, красивииии бебета, нахапани бебета... не на таванчето...
- много желана примавера с всичките сияещи любими хора
....

about today, така нареченият пост преди време вече не важи. добрите приятели не се губят, а се срещат отново например в голямата софия, случайно пред фантастико в младост 4; напиваме се постарому с бира (5 бирииии, човек хаха);

иначе miss marples е новият ми втори дом или поне беше през 2о11, надявам се така да остане и през 2о12, защото там мога да правя каквото си искам, мога да отказвам да направя коктейли на зли хора, мога да си пусна the national цяла вечер, защото така съм решила, мога да гоня хора вечер преди да затворим като пусна ужасно силно NIN, а също и когато е супер лудница да надуем gogol bordello. а ако някой се държи като гъз, може и да не го обслужим. може в най-голямата лудница да изпием по едно шотче йегермайстер или текила, или кой каквото там пие (всички са на узо, ужасно е!) и накрая когато затворим да останем още час, два там и да пием или да си говорим. шефовете ги няма. и ключове имаме всички. разбираме се добре. и винаги когато минеш от там има някой, който стои на бара и може да си поговориш сладко и да убиеш половин, един, два часа или цяла вечер. както един колега много често повтаря: а аз исках да се прибера в 22ч тази вечер! (а то е вече примерно 02ч.) и ми е спокойно, и хубаво сред тях всичките и менюто с 40-50 отлежали уискита. когато съм там забравям, че съм на работа и ми плащат за това.

2o|2