there.there

стана ми навик до 12часа да съм още по нощница пиеща кафе.
стана ми навик да ме изяждат духчетата, на които вече започнах и да говоря.
стана ми навик да казвам утре.
еми ето го утрето, захващам се.
с кафето?
нощницата?
оо, не, духчетата?
ужас!

d.м.

възглавници втора част
и навън минусови температури.
без сняг.
ако имах ром, щях да си направя чай с ром и да кажа наздраве по гтолк :)
утре ще си купя ром, ще си направя чай и ще кажа наздраве!

mechanical animals

сещам се когато по онова време слушах целия албум, докато вървях към училище на касетка в уокмена ми и беше студено, много студено.
и сега пак ми се дослуша и всъщност това е от онези албуми, които ме спасяват и няма нужда да търся, коя ще е следващата песен.
и това не е връщане назад, просто сега е топло в снежна чернобяла снимка, която правя с минолтата, без да съм я извадила от калъфа.
тук заваля сняг за няколко минути и вече го няма, искам да е бяло пък и да изляза да снимам зърнести снежинки.
и понеже отдавна не е ставало дума за ася хаха, то време е:
колко е яко просто да ти се обади в неделя някой, който иска да ти разкаже за 2 минути какво е било на mando diao, а?колко е яко просто! :)
ей с такъв кеф и усмивка си изпих кафето тази сутрин.
още точно две седмици и по това време ще съм почти пристигнала в дюсселдорф.

и още нещо! разплакала съм баба ми с картичката ми, диска със снимки и трите изречения, които просто се изляха. не съм ли добра в това, ха!?

няма съдба

само съвпадения!

или 500 days of summer. нищо специално като филм. обърнати роли, жената мислеща като мъж, мъжът лигав като жена. ужас! но пък има belle & sebastian и the smiths, което на моменти радва. ооо, да и тениската на joy division, иначе нищо грандиозно. ам, глупав в да го кажем приятна опаковка е!

прегръдка

искам да прегърна всички далечни. сега. веднага, моля!
и да им кажа добро утро!

wolf е прекрасен в късната сутрин.
wake me up when the blue bells are ringing.

нощта може да е побъркваща с нейните дъждовни капки и дразнещото им тропане по прозореца ми, идваше ми да си преместя ламарината пред него, ако можех! нека си вали, но да не чувам трополене на 4 капки, а на всички!
и така, остават още някакви си 20 дни до морето.

until.l

видях го отново след 8 месеца, видях го отгоре и пак същото. забавих слизането с няколко стъпала и не се притеснявах да продължа да го гледам как забързано се изнизва, не вдига глава и по-добре! и беше облечен като типичен студент по право, така както не искаше да се облича. засмях се, исках да му го кажа, но всъщност после реших, че явно не искам толкова много. затова не обичам да ходя в тази част на университета, но все пак няма да не ходя там заради нещо такова и няма да си удължавам пътя с 5 мин, заради пак такова нещо. не ме е страх да срещам никой, страх ме е да не започне отново. след това си мислех, какво щеше да стане, ако бях малко по-отнесена и не обърнех внимание, че той се появява и аз така забързана слизам надолу. и се сетих за онзи филм гуинет полтоу "sliding doors" май се казваше. ей така си създадох моите варианти и те не бяха особено интересни. затова така е по-добре със забавянето. защото знам, че ще е отново противно мил и любезен, ще го мисля после седмица кое как е казал и нищо няма да се е променило. нямам нужда от учтиви думи, които нищо не ми казват. и така на забавен кадър е целият следобяд. защото се заинатих, че трябва да принтирам една страница и обиколих целия университет, да намеря работещ принтер, който не дава грешка или няма заседнала хартия в едисикое шибано отделение. и така. пък и все някога сигурно ще се случи отново, може пък и да не. не ме интересува, аз приключих с правистите, които не знаят какво искат.

сравнения

*мисля, че се разминахме.*
и никой няма да посмее да повтори спомените ни, защото те бяха неповторими.
мисля, че никога няма да посмея да ти кажа това. а ти никога няма да разбереш, че това се отнася за теб.

мисля, че не ми е било толкова безразлично какво ще ми кажеш, какво мислиш, как го правиш и защо.
и затова сега не се трогвам, че те няма, просто не успях да ти покажа коя съм, защото така или иначе беше все едно.

[песен: nasekomix - сама танго]

усещане

забравям усещането да отида и да си купя някакъв диск. ужасно време, ужасно време.
а на листата ми стоят албуми като:

arctic monkeys - humbug
the last shadow puppets- the age of the understatement
interpol - antics
arcade fire - neon bible
florence and the machine (разбира се!) - lungs
muse - the resistance
hot chip - made in the dark (от тях пък се очаква скоро нов или вече)
patrick wolf - the bachelor
yeah yeah yeahs - it's blitz

май за тези се сещам сега, сигурно пропуснам някои... но това са в последно време албуми, които от първата до последната песен ме преследват и много харесвам! ах, забравих i am x!!! да, ще го допълня този списък...

556: f+m!!!

I'm not calling you a liar,
just don't lie to me.
I'm not calling you a thief,
just don't steal from me.
I'm not calling you a ghost,
just stop haunting me.
and I love you so much,
I'm gonna let you,
kill me.

нали бях писала, че имам най-прекрасните приятели на света, да!
просто не знам как ще отида на този концерт. толкова се ядосвах като видях датата. точно тогава имам цяла седмица плюс събота и неделя целодневна, глупава статистика!! и въобще не знам как ще успея, а много искам. просто се радвам, имам билет, лалалала! ако не успея искам да намеря някой, който също толкова ще се зарадва да отиде вместо мен! ох, те ще са толкова хубави на живо и как може такъв късмет, и как може така да ми вземеш билет! другият път като въздъхвам, ще обяснявам защо!

този блог има в последно време две тематики, концерти и ася хахахаха love it!

coco

*when a woman cuts her hair, her life is about to change*

свободна. мъжествена. привлекателна. пушеща (допуши ми се, докато я гледах как пуши), костюмирана, елегантна. шапкарка.
ах, абе мн хубава! въздъх

kzde

защото ми напомня на смс, в който пишеше чакам "къде си ти" и край, песента вече е за асето. и сега се сетих покрай един разговор, който естествено няма нищо общо с групата, песента или повода, никакъв! и сега на repeat, ама тя е тъжна. да, тъжна е. ама ти не си тъжна. не, не съм тъжна.
спомних си колко не го харесвахме този албум и как петя май беше пребройла колко пъти в текстовете от целия албум се среща личното местоимение "аз", колко хора се изпокараха във форума заради различни виждания и всъщност колко смешно беше всичко, и ми е хубаво като си спомням. но никак тъжно, никак! :)
честит рожден ден, асе! <3
наааааздраве!

dark

добро утро, joy division!

she's lost control again, she's lost control again...

смесвам нова генерация и joy division, горчиви са ми... но пасвам идеално на заспалия ми преди обяд и може би след обяд!
днес черни дрехи без повод за траур, без повод за каквото и да било.
снима ми се! обмислям коледна серия в чернобяло от schweinemarkt-a!

m.oby

moby! в берлин. пропуснат лятото! сега слушам запис на концерта и е направил кавър на любимата си песен на joy division - new dawn fades, иииииииизрод! щях да летя на този концерт! :)
може да го чуете целия ТУК!
обяснява между песните смешни неща, като например стандартното какви неща знае на немски и т.н.

около !5:10 минута:
different colours, different shades
over each mistakes were made
I took the blame

ми хайде де!

!!!

MUSE

отново! който ще ги гледа някъде скоро, да не гледа клипчетата!!!

MUSE

или никаква наивност не остана вече в мен след този концерт!

малко снимки:







остатъка знаете къде е.

не ме питайте как е било, отидете да ги видите, то това не може да се обясни, без капка преувеличение!
благодарение на асето, която направи най-прекрасния подарък на света и без нея, това нямаше да се случи. едно голямо сърце рисувам сега и някога ще ти го върна, обещавам! :)

star.light

преди седмица гледах някакво клипче на живо и, и, иии го спях на минута и половина, защото беше космическо и не можех да повярвам. а сега отивам да го видя и повярвам.
мирише ми на дъжд и дълга вечер в търсене на място, където да останем до около 04ч., защото тогава ни е влака. а днес е понеделник, това е германия, но да видим дали кьолн е толкова немски колкото триер.
мисли позитивно, мисли позитивно!

фал без фалове

или един скучен петък 13ти, който още не е свършил, но все пак...
не знам дали е хубаво да нямаш очаквания и да се изненадаш или да имаш и да се разочароваш...
никое не предпочитам вече! никое!
и много удивителни.
и краят май на началото идва.

зимата. зимата може да идва!

дослушаха ми се sigur ros, мисля си за сняг, за правене на снежен човек, за борба със снежни топки и се сещам за нещо такова в бургас... преди... две години (дете? :).
иначе тук вали, вали от два дни и ще вали цяла седмица, дъжд де. и времето е есенно. но някак не я усещам този път, дали защото вече не минавам през моята си алейка към университета с шарените дървета в пастелни оранжево-червено-жълто-зелени цветове, не знам! просто нямаше есен тази година, потъна в преместване и нагласяне, чакане на пратки, които не искат да идват. накрая дойде пустият му шкаф и го сглобих съвсем самичка!!! чудя се тия хора как си представят да сложа магнитчето за вратичките, когато към тях няма такива пластинки, които да ги привличат! идиоти! то пак се затваря де, ама да... в процес на досглобяване е!
отделих книги, които искам да върна, но е толкова трудно, искам си ги всичките тука, а са вече много и ще трябва малко по-малко да ги връщам. щото пък видях една на кафка и исках да си я взема, ама реших че докато не прочета онези разкази няма пък! :)

и така е при мен, време и чакане, чакане на времето да побелее. и е спокойно някак.

florence and the machine са новите любимци, целият, целият албум, моля!

бира

стана ми тъжно
и си отворих бирата, която стои от 4-5 месеца в хладилника ми, която също пренесох от старото жилище в новото!
наздраве, мишуу!
сега ще се обадя на татко, че не съм го чувала от септември май!...

air.berlin.fhahn.tori.катя

ужасно е неудобно с макчо на прозореца, затова не пиша никъде, само гледам и кликвам с мишката.
та преместих се. стаята е малко по-голяма, цветята ми са живи и едното даже има лилави цветове. все още не мога да намеря точното място на нещата, но въпреки немалкият хаос успявам да си намеря всичко, като върна малко лентата назад и помисля къде бих го сложила, за да го търся пак там. наистина в този ред си мисля, си откривам нещата...

берлин:
много студен този път. забравих си слънчевите очила, четката за зъби и картата на берлин от предния път, за която си повтарях -само да не я забравя- само да не я забравя-. е, забравих я, точно преди да изляза се сетих, намерих я набързо и я оставих на леглото... усетих се в автобуса, установих го със сигурност вече в берлин.
първата вечер се разхождаме из нощен берлин, ядем суши или не, преяждаме със суши. после на бранденбургската врата има гигантски марионетки, които не знаем защо са там, но се оказва, че са от известна френска куклена трупа от royal de luxe, която е пуснала момиченцето от източен берлин, а чичо й от западен и се срещат на бранденбургската врата.
на следващия ден отивам да посрещам катето от летището и по пътя има някакви изкуствени стени или нещо подобно и ужасно много хора по нея, зад нея, пред нея, край нея и задръстване. но аз съм тръгнала на време и не се притеснявам и гледам, гледам и йех, берлин! :)
посрещам я, тя цялата в лилаво хаха, прекрасна просто. и куфарът й празен, за да го напълни с биопродукти и подаръци! тръгваме към франкфуртската врата, за да оставим багажи и да тръгнем на разходка отново. изобщо берлин беше тигели по големи улици, търсене на поредната s-bahn или u-bahn спирка, пак ядене на суши, където с асето и дес бяхме до checkpoint charlie. изненадах се как го помнех къде беше точно, минахме и край hard rock cafe - снимах трабито и излязохме, беше много студено като цяло, ходихме до потсдам и разгледахме двореца сансоси или зансоси хаха, беше много красив! и тори беше много много хубава и хубаво, и хубав! и си тръгнахме от берлин по най-неочаквания начин - за малко да изпуснем самолета си, заради закъснение на всичките възможни или предвидени влакове и толкова не ме е било страх и не съм била така безсилна като в онзи момент, когато просто се оставихме на една мудна жена шофьор на такси, да ни закара и дойдоха още двама с нас, за да си разделим разходите... гледах пътя и си мислех, няма начин да успеем или подяволите все трябва да има мъничка надежда!! накрая стигнахме тичаме по ескалатора отиваме на чекина и една ужасна, ужасна жена ми обяснява как трябва да идваме по-рано, 40мин преди излитането на полета, а не 30 примерно и че тя вече затворила чекина и блабла и аз обяснявам защо и как, освен това зад нас се е наредил още един човек за същия полет, но тя е ужасна, толкова, толкова ме вбеси. сякаш го бях планувала и нарочно го бях направила, сякаш стоях пред нея и й се усмихвам с присмех, че така да ми говори... все едно успяхме! качихме се, излетяхме... освен това като се качихме имаше една жена с дете, които чакахме, защото видиш ли са закъснели.
иначе за триер питайте катето, тя ще ви разкаже, а и за люксембург. на мен ми беше хубаво с всичките й въпроси за дворци, за странни храни или семена, или подправки, или плодове. всеки ден беше все по-лилавка хаха! и пазари много както никоге не бих предположила! ама сега ми липсва и много се радвам, че беше при мен, радвам се за преживяното и се надявам част от него никога да не ни се случва. когато я изпращам влакът пак закъснява, изпускаме връзката за летището и всичко се повтаря от преди 3 дни. качва се на следващия възможен влак, но в кьолн си изпуска връзката, защото нейният е закъснял и го изпуска за секунди пред нея, малко преди да натисне копчето да се качи... пътува в такси отново, този път обаче с мъж шофьор и си представям задръстванията към 16ч30-17ч... полетът й е в 18ч. пътувам към триер и чакам, чакам от 17ч. до 17ч30 да се обади, че е успяла, мисля варианти какво да прави, ако не успее, но пак си мисля за мъничката надежда и всичко ми е свито и толкова стресово пътувания съм нямала никога, никога! и мразя deutsche bahn и ryan air, но просто се налага да пътувам с тях, но това не ми пречи да ги мразя! :)
и така, все пак отново успява да си хване самолета, прибирам се и виждам едно от топ 5- нещата които винаги забравя хаха.
скоро снимки!
сега почивка, почивка, по.чивка и пак така!

public enemies

bye, bye, blackbird
_____

иначе всичко е кашони около мен, но не всичко е в кашоните. и ме боли ръката вече, вчера се мъчих с едно огледало залепено за стената, накрая до отлепих без да го счупя, без да издера стената много. сега останаха две ленти лепило. нямам идея как ще ги махна... освен това вчера не знайно как си изкарах вратата от пантите (блгдр, мишуу хахха) и докато се опитвам да я оправя, както беше само от едната излязла, то тогава вече беше и от двете... и тая врата мамка й е толкова тежка, че като я гледаш въобще не можеш да предположиш, но се справих за 5мин от първия опит! и днес ще се справя, какво като ме боли вече ръката, имам за сега само 5 големи кашона, два куфара, 4 пластмасови касетки 2 гигантски торби икеа, една секция, според мишуу, за мен е регал хаха, един диван, две шкафчета.
йеп, хайде на раута! :)
и наздраве!

п.с. с майка ми се смяхме до сълзи как имам розова торбичка с мики маус от дисниленд в париж, където ходих в 8ми клас мисля... нямам идея как е оцеляла, но си я пазя, просто не бях се замислила от кога...

closerclosercloser 2(5).0

и съм влюбена в приятелите и семейството си!
и нямам думи.
и благодаря!
I'm happy little girl again
<3

the last day of summer

усеща се по миризмата на печени чушки
по хладния вятър след 19ч
по ранното смръчаване
по пустите плажове и главни
по забързаните хора
.
искам да свърши и да дойде другото толкова бързо колкото мина това...
днес за пръв път с шал, защото е студено, а не защото ще ми е студено след къпането...

проливен дъжд от емоции в най-слънчевите дни от годината

just 'cause you feel it doesn't mean its there. · (!theres someone on your shoulder) ·

не знам откъде да започна:
дали че прага е толкова красива, че я слагам на едно ниво с париж.
дали че концертът беше с две насълзявания на lucky и (nice dream), като при първата мисловно прегърнах мария и асето и всичко беше част от голямо така чакано щастие. после шляене из улиците на прага. и там ще се върна някога, усещането не е като в берлин, но пак е хубаво.
дали че катето ще ми дойде нагости и нагласихме билетите и пак ще минем през града-мечта, осъзнавам не за първи път, че мечтите ми са толкова земни и нормални, че се губи значението на самата дума.
дали че за 17ти имам вече три подарени билета за концерти и сърцето ми, сърцето ми ще се пръстне от радост. и вече ме е страх да мисля за бъдещето, с мисълта че то наистина всичко стъпка по стъпка си се ниже и осъществява. когато съм в самия момент, не спирам да си повтарям: ето те, тук си, запомни го, сега е, това е твоята моментност.
дали че имах две нощни къпания в морето, които бяха различни по моему и искрени по нашему с наздравици, смях, кончета, пръскания, голямо вълнение, хладка вода...
дали че созопол е опустял и е тъжен. твърде много спомени, твърде личен, твърде мои си и музиката, подяволите музиката и т.н.!
дали че дете е по-специална отвсякога!
дали че е мил, внимателен, такъв какъвто съм го искала. и нищо повече няма да кажа, защото няма нищо повече за казване.

and for a minute there, I lost myself, I lost myself

karma police

тръгваме след броени часове. някакво спокойно притеснение ме е обладало, което не мога да обясня, но е от приятното. радвам се, че пак съм на път, макар да не съм се спряла. истанбул беше толкова семеен със смеенето и изнервянето, поне колата не ни се стори малка, цялата задна седалка беше моя, можех да спя, да танцувам, да си виря крачетата. сега престои така чаканото от поне 3-4 месеца! искам да се изгубя от високо и да не падам.
иначе бургас е топъл, особено през нощта в морето. много щастливо! много!

spirit of...

не усещам времето. като пясък e, изнизващ се през пръстите ми с много вятър. разсеяна и едновременно концентрирана отмятам задачи. и все пак има още останали.
имах прекрасен уикенд с любимите ми и едно такова щастливо усещане за спокойствие. плюс романтични пейки с мишууу и детето. с бира, която не мога да изпия хаха. ах!

морската покрай фестивала сякаш се беше съживила и щеше да се пръсне от хора, кой спи по градинките, кой пее до фонтана, кой танцува... прекрасно, прекрасно и не можеш да се наситиш на еуфорията и цялата енергия, което бълваше от хората. такава хубава и зареждаща.

предстои утре истанбул и ортакой. и после в събота!!! към прага, дано скай издържат още седмица без никакви промени, дано!

не смея да го кажа, но сигурно звучи така както го чувствам и се усмихвам в очакване.
<3

bigmouth strikes again

много хубава вечер с постоянни завъртания, танци и жанева на екс. музиката беше все едно аз поръчвам наум, сега тази, после тази и на dance with somebody всеки си имаше партньор. кой се целува, кой скача и бута заспали хора, после се извинява. всички се смеят и ако имаше апарат нямаше да може да ни събере усмивките в един кадър.
момчето иска да танцува с мен, добре. върти ме и когато спира не го усещам. залитам хваща ме. после си говорим и е мило. смея се на определени места и не вярвам, наистина е трудно. но приятно и пак не мисля. не искам, не мога не знам.
точка усмихната.
to be continued

on

you were born on a black day
shot through by starlight
and all the angels singing
just about got it right
cut through with silver
and goodness and heaven knows
i don't know where we're going
darling where's your soul
baby you set my soul on fire
i got two little arms
to hold on tight and i wanna take it higher
baby you never should say never
i got a hurricane inside my veins and i wanna stay forever
sweetheart may not be easy
but we're trying hard to hold on
trying to make it better
sweetheart get so much freedom
but freedom is just another word
when you've no one left to hurt
and i said baby you set my soul on fire
i got two little arms
to hold on tight and i wanna take it higher
baby you never should say never
i got a hurricane inside my veins and i wanna stay forever
i got a hurricane inside my veins and i wanna stay forever
i got a hurricane inside my veins and i wanna stay forever

о!

обожавам бурите, онези страшните, за които след това всички говорят, всички са ги чули, усетили. обожавам ги!
обожавам the national
обожавам си стаята и ще ми липсва много. за 4 години и половина по стените ѝ има хартиени петна от спомени, билети за концерти, календари с изостанали дати, картички пратени или намерени, сърца до берлин, една зелена картичка с лепенки от плодове за катето, която все забравям да ѝ дам като се връщам, снимка на родителите ми като влюбени в лилаво заради липсата на черно мастило тогава в принтера, сетлистове- един на остава, друг на подгряващата на the feelings, всъщност на врата е този на the feelings. и когато се върна през септември ще трябва да разсъблека стаята си и да си напъхам спомените в картони, после ще забравя кое къде съм сложила, много неща ще хвърля, ужасно е усещането. имам три рафта с книги, един с големи папки за училище, и още два със списания, които не знам защо пазя, никога не съм посягала да отворя повторно някое.
мразя да се местя, новите безлично бели и плашещи ме стени. непознатите, стряскащи ме с вида си съседи и тъмните коридори. поне ще ми останат бурите, които и от там ще мога да гледам и ще ме събуждат посред нощ с през минутното си гърмене и святкане. поне небето не може да ми преместите, то ще си остане с неговите променливи настроения и нюанси.

r.head

и днес ще ме вали, капки, топчета, парцали. и няма да усетя нищо. заради шала. навсякъде е топло и лятно, тук се прегръщаме със студа мокър. но е все така апатия пълна апатия. имам две важни задачи днес да отметна. едната за кокошка и кирхенър, а другата за картите. цялото визуализиране този семестър ме заслепява, не мога да си измисля комбинация, дали да са децата спрямо зелените площи или зелените площи спрямо паркингите. или просто зелените площи спрямо зеленото. защото всичко е зелено. без мен, аз съм малко почерняла в бяла кожа.
и простичко е:
there was nothing to fear and nothing to doubt
there was nothing to fear and nothing to doubt
there was nothing to fear and nothing to doubt

f.ckingsong

изоставам с всички срокове за многото малки неща, които имам да оправям или довършвам. и вече не обичам да работя в групи, защото никой не му пука за хората от групата, а всеки си прави неговите работи и уговорки, накрая ще стоим зад една презентация - двама ще са я виждали преди това и ще знаят какво и кога да кажат. всъщност ми е все едно вече. апатия. апатия до пълна апатия.
събуждам се и лягам. сънувам как убеждавам а., че много искам стаята й и че не искам да живея с други хора. всъщност е точно обратното. сънищата ми са като сериал, на другата вечер се продължават. и се сещам в един момент през деня как е продължил втория епизод.
отивам да довърша започнатия сериал и да го забравя утре след кафето.

!dead souls

започвам с края:


превръщаме си го в традиция, онова от берлин- малки шотчета jägermeister преди концерта. ифф ме изненадва с тази идея. пием и пеем. пътуваме и се смеем. пристигаме на гарата в esch/alzette и аз не знам къде се намираме, а съм била вече 2 пъти в Rockhal. заговаряме типа с шапка на NIN като се надяваме, че той е по-наясно накъде трябва да ходим. ми не е. но му говорим на англ., докато не разбираме, че е от кьолн и че е бил предната вечер в дюсселдорф на нин. почти го "мразя" за което. :) после се усещам, че е трябвало с влака да не слизаме в esch, а да продължим още една спирка и щяхме да сме точно на 10мин пеша от залата, която забелязвам всеки път е някак променена, допълнена, боядисана... просто е в район, който е нов и тепърва се строи, разраства се ужасно бързо. та всеки път край rockhal всичко е ново и непознато. все пак хващаме от esch автобус номер 4, който ни спира точно до залата и вече щастливо тичаме да си вземем хубавите билети и да влизаме. междувременно вече сме изпили всичко, което сме имали и е можело да се изпие. :) и май никога не съм била пияна на концерт, ама пияна в хубавата фаза. макар ифф като почнаха нин, да беше в лошата фаза и ходих да я търся, защото се притесних, че й е станало ужасно лошо. намерих я в тоалетната плискаща си лицето с вода. казва "ей сега ще се оправя, само още малко така" :). всъщност аз съм супер добре и умирам да скачам, да викам, и всичко да си изкрещя, можещо да се изкрещи. чакам. тя казва "само отивам пак до тоалетната и тръгваме". толкова ми е спокойно, че въобще не се плаша как изпускам една или две песни. след малко излиза бодра и нахилена с думите "готова съм, хайдеее!!!" толкова се радвам, че я хващам за ръка навлизане в тълпата и тичаме, докато има възможност да се тича между хората (концертът не беше разпродаден, залата беше повече от половината пълна). в един момент усещам как някой ме бута отзад и не мога да рабера това тя ли е или някой друг, реално е някакъв тип. става лудата блъсканицата. но ми е толкова хубаво, че не се спирам, почти стигаме до оградата, ама ифф я няма никаква. уф, пак я изгубих :). връщам се да я търся, а намирам типа с шапката на NIN, обяснявам му, че пак съм я загубила, понеже той видя, че й беше зле и ходи да носи вода. много мил човек :). всъщност се казваше ronny. и както му говоря, ифф се появява и аз супер много се радвам и смея и вече всичко е на място, само дето тя била паднала и си натъртила дупето, а телефонът й бил в задния джоб и после не работеше. :(
скачаме, пеем, викаме, мятаме ръце, пляскаме. и е толкова смазващо хубаво!!! много добър сетлист (имаше кавър на joy division- dead !souls; piggy; something I can never have; Mr. Self Destruct; 1,000,000; the day the world went away; hurt, the hand that feeds ), редуването на бавна, бърза песен е супер и имаш сили за всяка една, да я усетиш с подскок, крясък или поклащане... вратът ме боли за което. хаха. заслепиха ни или поне мен.
никога няма да забравя последната песен, опитвам се да намеря някаква за сравнение като сила на емоция, изпълнение, как всички пеят и гласът, текстът!! поглеждам мокрите очи на ифф. гушвам я много силно. и не, няма друга такава песен. и все пак се надявам, това да не е никакво wave goodbye, наистина би било много, много тъжно, защото има още хора, които трябва да ги видят на живо.

и завършвам с отново края:

03.о9.2оо5 love in vain

why why why are you letting me go? she says
i feel you pulling back
i feel you changing shape...
and just as i'm breaking free
she hangs herself in front of me
slips her dress like a flag to the floor
and hands in the sky
surrenders it all...

i wish i could just stop
i know another moment will break my heart
too many tears
too many times
too many years i've cried for you
it's always the same
wake up in the rain
head in pain
hung in shame
a different name
same old game
love in vain
and miles and miles and miles and miles and miles
away from home again...


или първият ми фестивал, едно от онези прекрасно първи неща, които остават.
прегледах, че нищо не съм писала за него, само някакви !!!!!. та все така имам ужасно ясни спомени как беше. като строените войници с автомати, който повече ни изплашиха, отколкото да ни успокоят. как прередихме голямата опашка, защото не знаехме накъде да отидем и не бяхме виждали толкова много хора накуп да чакат и не знам защо реших, че не е нужно. но като разбрахме, че реално там ни е мястото, се наредихме на няколко метра преди входа хаха и се смяхме, щото гледаме зад над имаше едно още 500 човека сигурно. те бяха едни такива примерни и никой нищо не ни каза :). после след проверката някви изкрещяхме "успяяяяяяхме!!!" хаха. и дам. дъжд ни валя. м. пя ъпсурт докато корн свириха и псувахме публиката, щото щяха да ни убият някакви 16годишни недорасли агресивни парчета. и се радвахме, че вали зверския дъжд само докато те свиреха хаха! после бяха cure. ние най-отпред, публиката се смени за минути. свириха повече от 3 часа. не можех да го повярвам, усещаше се дългото, но като хубаво. след това търсим в тъмното пътя към колата. и сме много много щастливи и усмихнати.

she's a star

прекрасен пост <3

lick your cigarette, then kiss me

ff са си все същите, така танцувални в познатия ритъм! т.е. йееех, baby!
*тананика си
'no you boys never care
oh no you boys'll never care
no you boys never care
how the girl feels' *

апаратът, апаратът!

...за !самота е хаос в бели букви на черен фон и червено-сиви цифри.

пос.в.ете.но

на детето седнало сред ягодки и похапва. (1985)



*(living is easy with eyes closed,
misunderstanding all you see.
It's getting hard to be someone
but it all works out.
It doesn't matter much to me.)*

пак разпокъсано на големи парченца

за япония:
лаконично. джейми сега е в токио, сачико също е там, може и да не ме помни вече. и онези незабравими сцени от babel, когато е тихо през нейните очи и после колко е шумно в дискотеката. и как се танцува, когато не чуваш музиката, ритъма... не.за.бравимо!
lost in translation също!
май само филми свързвам с тая страна, никаква, никаква музика :)
___

чета nick hornby - slam. той е от онези автори, които винаги знаеш, че ще ти харесат, но все отлагаш момента с първата книга. докато чаках мама да разглежда книги за храни с картинки, взех slam, прочетох малко от началото и исках още, казах да ми я вземе. не мисля, че това ще е една от най-добрите му книги, знам кои ще са следващите веднага след като я приключа и тук м. ще каже гледай, прочети high fidelity, about a boy и аз ще отг. гледах, ще прочета :). дес също му е голям фен, ще им и от нея някакъв коментар..., но сякаш искам книга, по която няма филм още.

___

и mutti ist die beste! липсва ми сутришното кафе с нея, разходките не.по.магазините, пожелаването на лека нощ.
___

по.лети

тихичко: имаме полети, имаме полети. отиване/връщане. бургас-прага, прага-бургас
остава май само да дойде август.

хайде! хайде!

kids

горкото бебо... ама как се кефи в 02:56 минута, аах!!

hell yeah!

никога повече, ама това наистина е никога няма да уча вече физическа география. и това никога не ме плаши, а толкова ме радва, че скачам, смея се и ще се пръсна от радост.

и така заминавам за рига в неделя до петък. ще правим анкети и ще ръчкаме с усмивки мили туристите да ни попълнят няколко и ще търсим полянките след това.
ааах!
happy happy little girl is back!

още 3 дни

когато ще паднат всичките обвивки на земята, ще стигнем до същността и ще изгорим.

и всяка вечер сърцето ми тупти все едно утре ще ми кажат, че ще ме изхвърлят от университета. пък аз си повтарям, глациал, периглациал, формите, процесите и за някой не се сещам, но повтарям. и някак се получава и заспивам. на сутринта 5те минути вече почти ги няма. където -> почти е три пъти спиране на алармата.
всичко това ми скъсява живота с поне 5 години, подяволите!!!

pleistozän или
ice age coming, ice age coming

o

bit.sun.beach

изкуствените плажове до реките не са добра идея. особено в неделя, когато деца тичат край теб, викат, падат от шезлонгите и плачат.
но имаше едно изключение край тях- рижавото момиченце. тихичко си ровеше в пясъка и после когато подскачаше в трамплина, в един момент се пльокна по коремче и се радваше как другите край нея я повдигаха с високите си подскоци. толкова лека и мъничка беше.

искам в бургас на плаж рано сутрин и когато започне да се пълни, да си тръгна минаваща покрай идващите. но с онези ми "само 5 минути още" надали ще успея някога. и все пак мога да искам.

>make up something to believe in your heart of hearts
so you have something to wear on your sleeve of sleeves<3

there there

когато се събуждаш трудно сутрин и искаш още 5 минути и още 5, и така вече половин час спираш писукането на будилника си и си казваш още 5... досадно е. измаря, но въпреки това се свиква и всяка сутрин става все по-трудно. а искам всеки следващ ден да ставам по-рано. така и не се получава. чудя се, кога ли просто ще спра да опитвам. кога съвестта ми ще спре да ме яде. и кога аз ще започна на малки сладки хапки да я ям...

не мога да събера в главата си цялата физическа география: почвите, климатите, ветровете, вулканите, планините, водите, глетчерите, дюните. не мога. искам в петък да не ме карат да рисувам. искам тогава да прескоча момента с 5те минути и просто да се събудя следобяд и всичко да е минало добре. искам. искам. и този път искам ужасно много знам.

there.there

на нощното шкафче

кутия какао... и лъжица.
часовник, чийто будилник не използвам.
книги, някои започнати, други прочетени или пак зачитани. сред тях са махалото, картички, портрети от близо, нежна е нощта, фотографията- как се правят хубави снимки... и всичките стоят от месеци... само ги сбутвам или добавям някоя друга...

изгубване по пътя на пътя

не искам да губя никой важен човек. но понякога едно съобщение те кара да крещиш, да чупиш, да риташ... и то защото всичко е ужасно учтиво, мило и уж с внимание, но реално нищо не казващо, толкова празни думи досега не бяха ми писали. всяка една е сякаш обмислена по 100 пъти. има главни букви на Теб, Ти без да са в началото на изречението. и подяволите никому не са нужни такива обноски, когато уж се познаваме, уж сме приятели или нещо повече, защото никой не ми вярва, че е само приятелство това след... и не искам моите приятели да "приемат", че съм добре. искам да го знаят и да питат.
и този път наистина не исках много, но то просто явно не е лесно...

porcelain skin

лицата на хората са ми толкова еднакви, че не мога да ги запомня. уговарям си срещи и не знам кой да търся. оглеждам се. звъня. добре, този път съм объркала мястото. тръгвам пеша, вървя бавно и се опитвам да отгатна лицата им. когато ги виждам на масата, не се плесвам по челото с думи "ама разбира се, че са те!", защото нямаше да ги позная. вижданията в семинара два пъти не са ми достатъчни, сякаш съм потънала в задачите и моите си неща, че въобще не ми е до лица, които след това ще подминавам. а и те без това са всичките еднакви. наистина са еднакви... има няколко по-ръбести, но докато не те убоде си остава някак заоблено...

the vegastones ме върнаха към стари времена, когато внимавах повече и слушах повече... прекрасни са просто... жалко, че никъде няма нищо за тях, никакви клипове, текстове или нещо подобно. като група фантом, която знам че е съществувала... но нищо повече... а и която ми е ужасно любима и специална.
___

очите
when i grow up
i want to live near the sea
crab claws and bottles of rum
that's what i'll have
staring at the seashell
waiting for it to embrace me

unfinished sympathy

прекрасна вечер, започнала с глупава среща. сякаш има някакъв дявол, който снове и те дърпа да виждаш нежеланото. ми видях го. казах халло и подминах.
другото беше прекрасна вечер с глухарчета. макро фокуси, засилен подскок за късане на плакат. слизане по надолнището между лозята за по напряко. накрая се каза, че няма откъде да излезем и прескачахме една ограда. трябва да спра да казам "ооо, аз не мога, ще се върна". после тръгнахме към гарата, седнахме да пийнем нещо и така останахме до последния автобус, защото се видя, че няма да успея да уча още тази вечер. там пуснаха massive attack!!! и се сетих за ели и лятото, бургас, дано се случим и там.
!дано.

l.song (17)

The Cure : Love Song

забравям важни неща, подробности. като кога за пръв път пихме чай с мед и три лимона. кога за трети път ме напи. кога за пети път ме погледна учудено с въпрос. и кога за последно ме е поглъщала така позната песен от в последно време отбягваното хапче.
всъщност всичките когата са измислица, никога не съм ги помнила и е нямало как да ги забравя. защото са излишни, както всичките бордни карти, които не смея да изхвърля и всеки път намирам последната в познатата червена раница или измежду страниците на паспорта. не поглеждам датата или името на летището, опитвам се да си спомня последното летене, но бързо се отказвам, защото ми е важно предстоящото. но не я хвърлям, пускам я в някое джобче и така до следващото намиране. и всеки път си мисля: някога ще ми потрябват, някога някой няма да ми повярва, че съм била някъде си. но не само това би била основната им идея за съхранението, някакъв страх е или поредният, че ще изтрия момента, че няма да мога така случайно като ги намеря да се сетя отново за хубавото пътуване, концерта, хората, местата, времето, глобите, сушито, бирата и рома. и така събирам сумати такива ненужни билети, карти, опаковки, ленти... само и само, да не забравя отминалото. реално всичките тези неща са излишни и скоро, след около 5 месеца ще се сблъскам с много накъсани спомени и пак нищо няма да изхвърля, ще ги затворя в шарена кутия и ще си мисля как един ден ще я отворя седнала на пода и ще си спомня преживяното. май никога не съм го правила.
ах, пуста излишна сантиментална сантименталност...

*кошче*

уморената умора се измори

започнаха всичките лекции, семинари, проекти и слънцето започна. полянките се събудиха, поляха ги с гола плът и сладолед. кафето продължава да е ужасно из кафетериите, но пък салатеният бар разцъфтява от нови пресни зеленчуци и кюфтета, ягоди? :). задръствания по коридорите и ми се иска да ги сритам, защото са застанали в най-голямата лудница на главния коридор и си говорят. това тяхното недоумение никога няма да мога да го разбера.
темата на проекта рига е невероятен - web 2.0, städtetourismus. и говорихме за блогове, фб, twitter, други онлайн платформи и за пръв път имах желание да кажа - ми да, аз ги ползвам тези неща, да, имам блог, знам какво е rss и podcast... имах желание да го обясня. и го направих. но просто всички са твърде негативни и не виждат предимствата на повечето неща. защото видиш ли имало и големи глупости, много време отнемало, тоя интернет е губене на време, блаблаблабла...
за следващата седмица имам реферат на тема communities. но дотогава ме чака дубай и руски, и ужасно се радвам на този семестър. чете ми се, пише ми се, говори ми се, обсъжда ми се.

и ми се ходи на the ting tings, билетът е само 19е, но няма с кой. но не е толкова страшно. и не е никак задължително.
и сега пак се заредих и продължавам с домашната, която е доникъде, но ще успея. някак, някъде, по някое време, по някакъв начин,
без никого.

голямото спане

не мога да се събудя
едва ставам сутрин и съм като пребита
концентрацията ми е на нула
очите ми се затварят при първия опит да ги отворя

и като фон сякаш звучи арлина.

прозяяяяяяв

tv.tv.tv.t.v.

•
ах, мн са сладки и зъбести


•

прага идваме!!!

23.o8.o9 • RADIOHEAD • Výstaviště, Bruselská cesta

толкова, толкова се радвам... и така, така нямам търпение.

нямам идея как ще стигна до там, но и това ще се уреди някак.

изненадите продължават

покрай лошото хубаво - дес си изпуска влака за франкфурт и остава при мен. изпихме cinziano-то с аромат на медитерански портокали (orancio). ходихме в хром, където пихме жанева, три пъти :). и после вървяхме из нощен триер, където не бях стъпвала, улицата ми беше непозната, посоката я знаех. прокапа. забързахме крачката. в лъкито танцувахме на sex on fire. и беше, много, много, мила католически великденска вечер.

август е планиран, резервиран, наш, летящ и чешки. ще бъде просто мечта. тихичко: пу, пу!

дете е моята тайна любов. <3

back to black, наистина!

екзалтирана

дес идва от париж да спи вкъщи днес, прекрасно просто.
снощи гледахме това, беше просто ужасно. заслужаваше си само заради двата клипа преди филма: sonic youth и nick cave.
после пиене при ифф, отскачане в любимия chrom. следващото беше към вкъщи пияно.
а предната вечер ме изненадаха на вратата с бутилка мартини и спрайт, но преди да отворя се изплаших толкова много, защото вече бях легнала, а то изведнъж се затропа по вратата ужасно силно. реших да не отварям, защото си мислех че са някакви пияни и чукат на всички врати. зачаках. пак се повтори ужасното силно чукане, все едно им се иска да влязат с врата... накрая погледнах, че са моите хора и щях да ги удуша просто хаха... бутилките само ги спасиха. накрая в 02:30 тръгнахме към лъкито, където си мислех, че ще е затворено. не беше, просто беше "забранено" да се танцува... глупости пълни. и пак просто пихме. и само пиене тия дни и хубаво време, и мотане.
а след по-малко от половин час дес идва и толкова се радвам, радвам радостно :).
скача ми се! скача! :)

only the truth

толкова ли е трудно наистина?

shitshitshit

closer

искам да се напъхам в някакво пакетче и да се натъпча така в него, че и ъглите му да се запълнят. и да стоя така. просто да стоя по мечопухски - без да мисля.
"внимавай какво си пожелаваш" е толкова изтъркано, че чак се е протрило вече и прозира.
така или иначе никой не внимава, защото е по-лесно да действаш без да мислиш.

home

прибрах се
прозявам се
спи ми се
искам някой да ме изкъпе и да ме сложи да спя
скучно ми е
харесаха ми палмите и заливчетата, ще се върна да се изкъпя там на залязващо или изгряващо слънце
пак се прозявам
следващото отскачане ще е към рига.

мисля си дали мога да се върна за концерта на panican, bfc и анмцнрте. мога, ама не трябва. а подяволите колко искам. искам толкова колкото исках на рх и oasis, и nick cave, и damien rice, и the cure, където последователността не е от значение.

лягам си
лека нощ

п.с. и ще си спя в моето легло, ах!

mallorca pod dyjda

ne sym slushala musica ot sedmica
razboliah se
sega vali
iskam na 9ti da sym v bg i da otida na panican+bfc+ anmcnrte!
otivame kym niakakvi manastiri dnes
haha v momenta sigur ros po radioto v kolata basi qkoto
prez prozoreca niakakyv diado pikae
ednata ni shofiorka ne moje da kara i za pryv pyt mi pravi vpechatlenie kak na 2ra se mychi motora i tia prevkliuchva predimno 2ra-3ta

играта

Зимен ден, переста облачност; прословутото глобално затопляне явно се е преместило на друг глобус. Момче с бомбър стъпва на заледено и се пльосва по очи под висилката за тупане на килими. Вижда ме. Преценява, че е взаимно, преценява дължината на краката ми и в притеснението си започва да прави лицеви опори. Чували ли сте за по-красив акт на фрустрация? В представите му за един мъжки свят да правиш лицеви, заровил китки в първия сняг, е по-малко дебилно, отколкото да станеш и да се изтупаш.
Но за да започна отначало, трябва да се върна още малко назад във времето.
За първи път разбрах какъв ад е за мъжа пускането на коренче в нова почва в седми клас, когато научих един мой съученик да се целува. Той си падаше по друга съученичка, но не знаеше нито как да й го покаже, нито как да го скрие. Обясних му, че трябва да я заведе някъде, да я държи там достатъчно дълго, да се наложи да я изпрати до тях, да я хване през кръста и да я целуне. Той ме изслуша с такова отчаяно изражение, че два дни след това отидохме у нас след училище. Докато му казвах "а така, сега малко по-бързо - е, не чак толкова; сега върти по часовниковата", той почти припадна в ръцете ми - не беше ял нищо цял ден, защото си беше мил зъбите сутринта.
Така съвсем буквално вкусих от проблема, който като шарката е толкова по-страшен, колкото по-късно се стовари върху мъжа. Имаше далечен вкус на паста за зъби, това помня. Е, в нормалния случай с времето мъжете стават толкова добри играчи, че съумяват да изглеждат героично дори когато им удряш шамар на много тихо място, пълно с хора, от които зависи кариерата им. За един седмокласник е напълно в реда на нещата да се поизмъчи, докато намери начин да те покани на кино, но когато зрели индивиди си прегризват кабела на дискмена, самозапалват се щракайки нервно със зипото, и най-общо казано, се излагат, докато търсят началото на Онова Изречение - това е сигурен знак, че дълго са били извън Играта.
Един мой приятел - мъж в началото на трийсетте, хубав и с професионални познания за връзките с обществеността - онзи ден заекна следното съобщение на телефонния ми секретар. "Катя ме напусна. Търся си ново гадже. Как се прави? Нали си жена - кажи къде да ги намеря и какво да им говоря." Както забелязвате, тук не става въпрос за психологията на раздялата, нито за нейната бюрокрация. Още преди да се научи да сдържа сълзите си при вида на топче памук с остатъци от фон дьо тен в пепелника, още преди да отдели дисковете на Марая Кери от тези на Масив Атак, в душата на този мъж е пуснал парализиращи пипалца един друг страх. Той трябва да започне да ухажва. Наново. Нейното напускане го връща на първо квадратче в глобалното Монополи на самочувствието.
Да ухажва ли казах? Тази дума не е много точна за сложните размножителни ритуали в урбанистичната джунгла от пластмаса и титан. Маркирайки го като ухажване, Жоро би се обрекъл на някаква шибана отживяла форма на това, което искаше да постигне - а то беше просто да изчука злобно всичко с пулс и собствена телесна температура, което се мерне по жизнения му път - а от друга страна, думите "свалям", "рутя" и "задушавам" му се струваха малко като да нахлуе с маунтинбайка на заседание на борда на директорите.
Макар и лишено от научно име, чифтосването при хората има свой собствен знаков език, който се учи през пубертета и се извежда до съвършенство в началото на двайсетте, като непрекъснато се ъпгрейдва. Но после срещаш някой, с който може да не ти е супер интересно, но поне ти е спокойно, той или тя се нанасят и това е. Няма нужда да ходиш на пикник, когато имаш купони за стола. Едва много по-късно, когато тя се изнесе, мъжът разбира, че е забравил езика на Играта. И че в момента е на ниво "Това е молив. Молив ли е това? Да, това е молив" и по-добре да не си отваря устата, а кротичко да се напие в ъгъла.
Е, да, ама точно когато мъжът едва начева камилския си резерв от самосъжаление, когато сондата на самочувствието му смуче пясък и амунициите му са изчерпани дотолкова, че ако беше в компютърна игра, отдавна да се е удавил в анимационната си кръв - именно тогава в живота Играта тепърва започва. Когато жените му навяват най-черни мисли, от него се очаква да се движи наоколо с ръце в джобовете и небрежна усмивка, все едно е самият Джакпот на Джакпотовете, награда от дядо Мраз за момиченцата, които най-много са слушали през годината.
"Знам, че имам нужда от добра жена до себе си, обаче точно в момента не мога да понеса присъствието на добри жени", каза Жоро по-късно, когато му се обадих и предложих да му помогна да си върже боксовите ръкавици.
"Защо?"
"Избухвам в сълзи", каза той и направи точно това.
"Ти пък сега, стига, какво е станало толкова", започнах да го успокоявам.
"Ами толкова си добра, че ме изслушваш", отвърна, прегърна ме и пак се разрева.
И с просто око е ясно, че този вид поведение слага край на всякакви опити за романс.
Лошата вест е, че и обратното не е вариант. Имал ли си веднъж постоянна връзка, не можеш дълго да се задържиш извън Играта. Страхът, че не си в час с правилата, бледнее пред ужаса да останеш сам и нощем да ти е студено на краката. Живот, който се върти около спомени, чекии и пакетчета спагети с грамаж за единична порция, омръзва бързо. Така че, щеш не щеш, озъбваш се, лапваш гумата и изскачаш на ринга. Е, ще ти се да излезеш със салто, а се налага да се наведеш и да се провреш между въжетата. Представял си си, че вестниците ще го нарекат "една легенда се завръща", но си знаеш, че в твое лице се завръща само един порядъчно забравен виц.
Вземете например плачливия ми приятел. Той беше доста изявен столичен плейбой в края на осемдесетте, когато в царството на контрацептивите презервативът беше нещо като детския ВМХ със странични колелца - в смисъл, че ако си толкова зле с техниката, върши работа, но иначе те бави, излага и момичетата не се натискат много да им дадеш едно кръгче. Обаче през годините, които в паметта на Жоро са белязани с бели петна, гумичката стана признак на отговорно сексуално поведение. Осъзнавайки го, той изсипа отгоре ми следните въпроси:
1. Загряваш ли жената, преди да си го сложиш, или вече трябва да си с него, щом си в леглото?
2. Под възглавницата ли го държиш, или във важния момент плонжираш от леглото и си го слагаш на открито?
3. Имаш ли право да светнеш лампата или е просташко?
4. Грозно ли е да духнеш рязко, за да се развие по-лесно?
5. Трябва ли да продължаваш да я целуваш, докато си го надяваш?
Всички тези подробности от протокола се струваха на Жоро по-сложни от правилата на бейзбола. Но това не е всичко.
Втората лоша вест - играта на ухажване крие нечовешки унижения още преди опита ви да се плъзнете някак незабелязано в нещо, което скърца, пляка и мирише на ягоди. За да се стигне дотам, трябва да я заговорите стилно, да я забавлявате с лек, но интелигентно поддържан разговор, да се движите небрежно, без да ви личи, че треперите, все едно ви телепортират. По-трудно е от преди, нали. Имайте предвид, че вече не припкате с празна мешка на гърба и уокмен на кръста. Сега влачите цял Самсонайт емоционален багаж - сешоара на спомена, ютията на разочарованието, гирите на новите ви комплекси.
Това е положението - мъжете, които току-що излизат от уютната околоплодна течност на дългата връзка, не са съвсем пригодени за ярко осветеното, сухо и студено място, наречено "у вас или у нас?". Жените, които излизат от такава връзка също, но те поне имат преимуществото да бъдат пасивните, преследваните, глезените - поне това е вашият повод за завист, нали, джентълмени? Е, истината е, че светът е пълен с жени, които са се принудили да бягат много бавно, после са спрели и накрая дори са се затичали в обратна посока, само за да разберат, че отдавна никой не ги гони. Всички те биха убивали за протоколното право да преследват, което вие така невнимателно носите във външния джоб на якето с надежда да го изгубите. Примирете се - дори и в това разсипано състояние на духа, е по-добре, че вие сте преследвачът. Влезте си във функциите, защото в противен случай ще ви се разгони фамилията - добронамерени роднини или общи приятели ще решат да свършат работата вместо вас. А едва ли има по-пряк път обратно към омагьосания кръг на спомените, чекиите и малограмажните спагети от една вечеря, спретната специално за да сложи край на самотата ви. След двата часа взиране в брадавицата й обикновено губите уважение към противоположния пол, защото, да бъдем честни, ако тази, която са ви намерили, ставаше за нещо, горката стара чанта нямаше да е тук сега.
Проблемът на повечето мъже е, че или прекалено много обичат жените, или не ги обичат достатъчно. Някои се втурват да преследват всичко, което още мърда, други остават при първата, която прояви към тях малко човечност и разбиране. В ужаса си да не изпуснат нещо, първите зарязват жената, за която цял живот са се гърчили насън, а вторите най-балъшки попадат в ноктите на такава, на която в по-обичайна ситуация биха дали импровизиран телефон. Не е лесно да намериш точния баланс между заслепението и дистанцията, когато не си се пускал скоро в Играта. Правилата са се променили. Танците са се променили. Жаргонът се е променил. Ако наречеш някоя жена "рожбе", тя едва ли ще стигне дотам да види, че боксерките ти са Калвин Клайн. Но място за отчаяние няма. Откъдето вие идвате, ние натам отиваме. Не, не съм сбъркала словореда. Дайте да направим една такава принципна уговорка - ние ще ви пускаме, когато сте малки или несигурни и не умеете да си поискате. А вие ще се сещате за нас, когато остареем, и времето най-сетне ни захлупи с гъстата си мрежа от бръчки. Ей, ама да не се отметнете?

ина григорова, е22

anything else

"I broke up with this girl, and they put me with a psychiatrist who said, "Why did you get so depressed, and do all those things you did?" I said, "I wanted this girl and she left me." And he said, "Well, we have to look into that." And I said, "There's nothing to look into. I wanted her and she left me." And he said, "Well, why are you feeling so intense?" And I said, "Cause I want the girl." And he said, "What's underneath it?" And I said, "Nothing." He said, "I'll have to give you medication." I said, "I don't want medication. I want the girl." And he said, "We have to work this through." So, at that point, I took a fire extinguisher from the casement and struck him across the back of his neck."

уди алън е прекрасен просто.

и това: "never trust a naked bus driver."
още тук

повтарям се

честита баба марта!
направих пак мартенички, не съм ги снимала още, може по-късно с минолтата да щракна. напъхах ги в бели пликове и един оранжев за детето, даже вече пътуват. в понеделник ще има още няколко бели и един другоцветен :).

винаги ще обичам март.
защото са се случвали вълшебни неща тогава, за които никога няма да се жалявам. ;)

cardinal song

никога не сме същите след като сме били разочаровани. повтаряме се, но всъщност сме други. посторянно се проявяват другите в нас и затова продължаваме да правим едни и същи грешки.
кога другите ще умрат, кога ще спрат да възкръсват?
винаги ще бъдем разочаровани, защото винаги ще имаме очаквания, просто трябва да спрем да имаме големи очаквания за малките важни неща.

(*never look her in the eyes
never tell the truth
if she knows your paper
you know she'll have to burn you.)

i wanna be adored

...

позвъняване

най-хубавото днес беше 02:42минутният разговор с асето.
<3 за нея.

иначе домашната е почти на фаза приключване, без заключение и без малко от последната точка. остана едно утре.

лека нощ.

там горе

*прегръдки*

и
наздраве.

неделна събота.

когато реша да променя нещо. изведнъж нещото писка, мига, задава въпроси. тогава решавам, че просто не е трябвало да го пипам, да мърдам, местя.

<>изтрих написаното<>

не ми се пише вече какво е направил пак и какво мога аз да правя с него. най-важното е, че ми е все едно, успявам да съм апатична вече. едновременно с това успявам да се напия с него и да си изкараме хубаво. просто ей така. и се смеем. усещам как поставям граници без да го осъзнавам. не звъня. не отговарям на съобщения без въпросителна в тях.

<>тук пак изтрих написаното, много взех да обяснявам.<>

слушах остава снощи и дете ми се смя :)
неделната събота е много хубава, моя си е и само моя. от гигантския пъзел остана само небето. ако не го направя тия дни ще го разваля, нямам място.

липсва ми бургас, но не ми се прибира. просто ми липсва.

отново

слушам the cure
танцуващите неща.

а това е любимият ми албум.

кло

за клозетите, мухите и символиката. г.г. повтарящ се, но все така чаровен и разсмиващ ме.
жалко, че нямам как да съм на някое негово четене тук.

иначе господин виан ме убива във всеки следващ разказ. защо умират постоянно не ми е много ясно.
утре ще си купя това.

искам да се завра между букви, точки, скоби и удивителни въпросителни, за да забравя и да отмине... вече не знам как да го нарека, но искам да пусна водата. :)

снощи

имаше
creep
sex on fire
break on through
.
.
. и нямаше хора на предвиденото място, та си отидохме в лъкито. чудя се къде съм замотала едни 5е. чак толкова не бях пила. cassie ми купи по едно време пиене (пък сега почна m.i.a. paper planes и отбелязвам със сърце и поздрав за м. танцуващо новогодишно йе) и аз се зарадвах супер много, но веднага ми хрумна, че някой ще ми го разлее сега и след 10мин вече беше се случило. и не само моето, ами и бирата й.
иначе беше ок и продължавам да съм ок. наистина *точка*

не!чакам
не!очаквам
спрам продължавайки...

I'm okay!

наистина.
без значение дали днес ще сме семейство и ще паркираш на място със знак, на който има жена с количка, а аз ти обяснявам как реално не съм бременна и не искам да бъда. всъщност и семейство не искам да сме и това ти го казвам. искам други неща, пак са свързани с теб. но са избутани във времето "някога". смея се когато се объркваш и казваш, че ни трябват лампи за жилището и после се поправяш, трябват ми... по някое време съм твоята спасителка с плик в ръка. питаш ме дали си направил сега нещо грешно, защото съм се замислила, но по-скоро съм се изморила от деня, изгубен в обиколки, разправии покрай твоите ключове, кухни и стари хладилници. отричам с усмивка. и не накраят, а почти в началото обясняваш как резервния ключ би се радвал, ако е в мен, защото ако реша да те посещавам изненадващо това няма да те дразни. дано само аз не съм също като него, резерва. защото сега се чувствам малко така. и се примирявам. което е лошо, лошо, лошо.
но аз съм okay. защото реших както ти решаваш. аз съм по-важна (блгдр, м.:) от твоята идиотска независимост. но ще съм там, за да усетиш кога ще ти залипствам и ще е твърде късно, може би...

this is love

готова съм за танци и прическата е почти робъртсмитска (ако още някой ме попита, кой е това ще ви ударя! :)), ха! трябва ми още малко алкохол и всичко ще си призная с танци, плюс ще си въртя дупето и ще скачам.
ифф закъснява, ама филмът е някакъв нечовешки дълъг явно.
днес ми е хубаво. отбелязвам го като пия за себе си, м. и мишо. :)
наздраве!

нещата, които не искаме да знаем, но те просто стигат до нас.

от тях ни боли най-много и въпреки това е мазохистично.
днес на спирката ме предупреди, че може да я срещнем сега в автобуса и да не съм се стряскала. прегърнаме и каза съжалявам, но то не е сериозно. попитах го дали тя знае, че е така. не беше много сигурен, че го е разбрала правилно. казах му, да й каже. не искам да знам такива неща. не питам. то просто се случва и стига само до мен.
и все пак се разминахме... но то разбираш ли не е нищо сериозно, баси. и искал да ми каже, но било от два дни. не мисля, че щеше да ми каже. и все пак не мога да му се разсърдя, а искам да можех. просто останах спокойна и казах, че това са си негови решения и след като му е добре така. попита ме какво съм имала предвид. подяволите какво мога да имам предвид!!!
и все пак всичко си правим сами, дробим си кашите и после лъжичките са ни горчиви и засядат като камъни в гърлото.
искам веднъж за винаги да премине. ако ще да рева дни наред, да крещя с часове или знам ли... просто ми писна от 'не искам нищо сериозно'.

/
I don't want to be your friend
I just want to be your lover
no matter how it ends
no matter how it starts
/

fade out

разплаках се на един мост по пътя към апартамента, откъдето трябваше да си събера нещата и да пътувам към летището. тъжно ми стана изведнъж, ужасно такова... не исках да тръгвам никъде.

един град можеш да го усетиш най-добре докато си сам и се шляеш из улиците със слушалки и музика, търсещ и оглеждащ се за ангели, музеи или някакви определени магазини. така запомняш местата по-лесно.
friedrichshain е прекрасен квартал с изподраскани със спрей стени, на една уличка имаше поне 2 магазина за грамофонни плочи и още други за арт филми, подредени по режисьори. и хората вътре изглеждаха сякаш се познават от години... впечатления от различни лица. и асето каза, че това бил май някакъв пънк квартал.
а после ме води в друг на hackescher markt, който пък беше приказен и имаше скрити хубави местенца измежду 6-7 етажните блокови пространства и тунелчета.

утре ще сложа снимките. искам сега още, но нямам сили, толкова ми се спи, снощи не успях да мигна, само си мислех за идиотската глоба и се ядосвам, ядосвам за тези пари. но нищо. остава друг път да ходя до hard rock cafe =) и са мисля повече какво взимам и какво оставям. дано трабантчето бъде още там и другите неща.

ще ми липсва
- кафето от dunkin donuts без поничките :) и разходката из улиците със слънцето без слънчеви очила
- денонощният s-bahn
- барове (постоянно се бърках и му виках клуб:) от сорта на 8мм
- alexander platz
- усещането в неделя, да забравиш, че е неделя и че не всичко е затворено и се е изпокрило.
- цялата атмосфера на този град, че е твоят град без да е твой дом.
- музеите с шантави изложби, който сега пропуснах, но пък където винаги можеш да се вмъкнеш и да гледаш без да мислиш за проблемите си, а за цветове, материали, рамки, композиция, симетрия, асоциации...
- мечките изрисувани :)
- големите и малки, красиви, понякога сини гари на s-bahna
...

falling down

годината започва с прекрасен концерт и глупава глоба поради идиотска отнесеност, която не ми излиза от главата и не можах да спя.
снощи осъзнах колко е хубаво сам да ходиш на концерт или с още един човек. иначе е излишно изморително.
тъжно ми е, че всичко свърши, но и едновременно се радвам, че се прибирам и започвам задачите от списъците. и ще си гоня удовлетворението след това.
с асето се спи мн хубаво в едно легло хихи.
отивам да посетя hamburger bahnhof.

berlin

продължавам да искам тук да живея някога. въпреки съмнителните типове из улиците след 23ч. и същите, но по-шумни из александър платц.
и пак няма да мога да видя някои неща, но ги оставям за следващия път, защото ще има такъв. обмислям го просто.
сега очаквам момента с кафето и разходката из големите улици.
днес ще вали вечерта докато сме на концерта. и като излезем ще е спряло. поръчала съм го :).

искам да видя всичките ангели на берлин.
но сега отивам под душа. :)

slide away

*сърце*

червената раничка е пакетирана, къдриците са къдрави и рошавото е рошаво. т.ой ще ме кара до летището. обмислям колко много имам да разказвам, а как всъщност искам да слушам.

ще си взема макчо, защото с тези полети човек никога не знае :), а и той е само 2,2кг.
радвам се. радвам се. и пак радвам се!

снощи се въртях на спирката с разперени ръце и двата коктейла ми завъртяха главата, но не успях да падна.
в нея има само списъци и желания, числа.
не знам кога спрях да нося часовник на ръката си, но това не ме направи щастлив човек. въпреки това сега ми е такова.

отивам да летя, да скачам, да танцувам, да снимам, да ям суши, да пия, да се разхождам и да се смея.
толкова ми е щастието.

колко тежи... една усмивка?

и пак
*сърце*

п.с.
(някой ми липсва, да се познае под алекс, прегръдки, ще те споменаваме! :)
(съжалявам за друг някой, че не успя. наистина. но знам, че ще успее другаде, което е по-важно и тогава ние ще завиждаме благородно. :)

слушам

тази вечер изслушах три албума на massive attack, невероятно просто.
понякога се чудя какво да пусна, а днес тръгнаха толкова добре, трябва да го правя по-често.
до края на тази седмица имам сумати списъци за правене и неща за незабравяне като:
да си принтирам двата онлайн билета за полетите и билета за концерта. интересно май не съм сигурна, че знам кой беше моя от всичките 4ри. най-важният списък ще е с неща, които искам да направя през 2оо9. малки, големи, по-малко или почти никакви невероятни, предимно реални желания. и другата година по това време искам да го намеря и да се видя докъде съм.

освен това все така ми се снима в чернобяло. хм.
не смея да се заканя на берлин в тези цветове. :)

откъснати мисли

в очакване...на берлин :)

запознах се с неговата първа любов. в.в.
летищата са точки на събиране, разделяне и на не случайни срещи на хора.

искам слънцето навън наистина да е слънце, а не лъчите му да се усещат като минус 9 градуса.
искам 2оо9 да е ярка и светла.

май от никоганебъдинещастен ще си остане само заглавието хубаво и като пожелание...
продължавам да си меря температурата, надявам се утре да е отминало.

home sweet home

мама прави пържени филийки с хляб тонус и мажем с диетично сладко хахаха и това се случва веднъж на 10 години може би.
иначе новата година беше танци, уиски и ме поляха със шампанско хаха. а късметът ми е "never miss a beat".
малко снимки на красиви хора *сърце*: