И така докрай

Когато се целувам с теб
всяка слюнка има мнение.
когато ми е влажно с теб
другото е без  значение.

Устните изсипани по теб
са като любовен самосвал.
И още малко много теб.
преди да съм те опознал.

Заспивам мислейки за теб
усмихнат под юргана.
Без мене ти и аз без теб
и после пак отново двама.

Директно

Усещаш ли всеобщият траур? Който те боде в очите, но не плачеш защото е изкуствен. Винаги съм смятал и твърдо съм зад позицията, че трагедията и щастието ги изживяваме вътрешно  в себе си, a не ги афишираме.  Защото на никой не му пука дали страдаш или си щастлив. На никой не му пука дали имаш голямо семейство или пък си най – големия самотник.  Живееш докъдето стигнеш и това е. И вместо да си навел тая глава към хуя или вагината си, вземи я дигни малко от там и се усмихни.  Докато си се вторачил в собственият си интерес, никога няма да го задоволиш, а всеки ден  ще се смаляваш по – малко и накрая ще изчезнеш. В общия случай стигаме до там, как да си изкарваме прехраната и спираме. Никой не ни учи как да бъдем велики.  Гледам ви как прекарвате цялото си време в стремежа си да бъдете външно красиви, даже понякога и това не правите, не ви се получава.  Да, ама красотата е най – преходното качество и като остарееш и си тъп и ти става още по тъпо. Фантазията и въображението ви стигат до там да си представите топче. И като историята за Нарцис, огледаш се в реката колко си красив и без да искаш падаш в нея и се давиш.
Абе живейте както намерите за добре, колекционирайте ако искате и лайна от хлебарки и после издигайте на пиедестал собственото си величие и лудост. Ама никога, никога не забравяйте да бъдете добри хора.

Някакво продължение

Отхапах си малко време,
и сдъвках си  миналото.
Преглърнах те тебе,
но ми горчи на гърлото.

Така я карам отдавна
с развлен вкус за всичко.
Откакто не сме двамата
забравих как се обича.

Полубуден и сам
в някакъв сън се разхождам.
Вече много пораснал,
а пък тепърва започвам.

И аз не разбирам

Какво пък разбираш ти от поезия?!
Четеш и римуваш, не виждаш
това си е само между мене и нея
поемам си въздух и пиша.

Понякога се връщам назад
и се разделям отново.
После се влюбваме пак
и си казваме сбогом.

И точно накрая до точката
две думи пълзят.
Поезията е за големите,
самотници на този свят.