„Свещена билка. Тайният бележник на Фрида Кало“, Ф.Г. Хагенбек

 

Историята на Фрида Кало е толкова известна, че със сигурност е предизвикателство да напишеш книга за нея, без тя да е поредното повторение на тази изключително жестока съдба, оставила след себе си изумително творчество, но и много болка. В тази книга Хагенбек се справя повече от добре с предизвикателната задача.

Той залага на един похват, който е възможно най-логичния за живота на Фрида – магическия реализъм, преплитащ се с исторически факти и ароматни рецепти.
„Свещена билка“ е наименованието на малкия черен бележник изпълнен с готварски рецепти, които се изпълняват в Деня на мъртвите, един изключително важен празник за всички мексиканци. Намерен сред вещите на Фрида и в последствие мистериозно изчезнал, този бележник е свързващата нишка в целия живот на художничката. Защото, след онази жестока катастрофа с трамвая, която бележи целия й живот на физическо страдание и болка, докато е в безсъзнание, тя се среща със своята Кръстница, дамата от света на мъртвите, която прекъсва нишките на човешкия живот. Фрида сключва сделка с нея и й обещава, че ще й приготвя вкусно ястие за Деня на мъртвите всяка година, а в замяна получава още години живот. Години, в които освен физическата болка е разкъсана и от душевна след опустошителната любов на Диего Ривера.
Независимо от преживяванията й, които биха съкрушили много жени в нейното положение, Фрида Кало има един изпълнен със смисъл живот, в който, освен собственото й изкуство се преплитат нейните и на Диего социалистически идеи, създаване на общности от интересни хора, бунт към статуквото, изразен в революции и, разбира се, много, много кулинарно майсторство.
Малкото черно тефтерче, наречено „Книгата на свещената билка“ е като тънката нишка, свързваща двата свята – видимия и невидимия, а рецептите от него са допълнителната съставка, която прави тази художествена биография толкова интересна. Впрочем „свещена билка“ е популярното наименование в Мексико на ароматното растение Piper sanctum или Piper auritum, както разбираме от бележката на преводача още в началото.

По някакъв много особен и садистичен начин Фрида Кало е доказателство, че велико изкуство се ражда след огромно страдание. Едва ли има някой, който би се усъмнил в изключителността на тази саможива, различна, толкова пъстра и ексцентрична сапотекска кралица, която дори и 70 години след смъртта си продължава да е вдъхновение за толкова много хора по целия свят.

Книгата е много интересна и по един магичен и в същото време приземяващ начин ни потапя в света на мексиканската художничка.

„Свещена билка. Тайният бележник на Фрида Кало“ на Ф.Г.Хагенбек е на изд. Колибри, в превод на Даниела Радичкова, а художник на корицата е Стефан Касъров.

 

В снимката на книгата участва картина от „Градина в картина“, озаглавена „Пътят на Фрида“

 

 

„- О, Кръстнице, тъкмо бях започнала да се наслаждавам на удоволствията в живота, а ти ми казваш, че забавлението е приключило. Не знаеш ли, че копнея да се оженя за Алехандро и да имам деца? Освен това съм готова да постигна нещо голямо и да бъда изискана дама. Защо искаш да ме лишиш от тази възможност? Не е справедливо. Ама никак.

-        Никой не е твърдял, че животът е справедлив, той е просто живот.

-        Ти ме изигра. А аз не съм глупачка. Изисквам в името на свободата, която е естествено право на всеки, да ме върнеш у дома, защото Але и семейството ми сигурно се тревожат за мен.

-        Изискваш ли? Ти? О, наивна Фрида, гледаш на нещата толкова мирски и не разбираш, че никой не е по комунист от мен. За мен не съществуват богати, нито бедни, големи или малки. Всички, без изключение, попадат тук, при мен.

Фрида зарови из мислите си и във всяко кътче на сърцето си и почувства как страстта към живота я изпълва цялата. Затова набра смелост и промърмори:

-        Трябва да продължа да живея. Моля те, умолявам те.

-        Не мога да държа празно мястото ти в моето царство. Редът не наложителен и ако е писано, че ми принадлежиш, значи, трябва да стоиш тук – обясни й дамата с майчински тон.

-        Можеш да сложиш портрета ми на моето място! Картина, която толкова прилича на мен, че всеки, който я види, да каже „Това е тя!“.

Кръстницата й не отвърна. Няколко минути всички стояха тихо. Черепът от папиемаше упорито дъвчеше хляба си в мълчание, а маймуните следяха всичко, без да се смеят. В очакване на отговора.

-        Възможно е картина да заеме мястото ти, но те предупреждавам: с течение на годините ще бъдеш все по-близо до мен и аз ще скъсам на парчета живота, за който толкова копнееш. Има неща, които човек не може да отмени, но аз ще ти окажа милостта, за която ме молиш, понеже успя да оживиш празника ми. Преди да се сбогуваме, ще се възползвам от правата си на твоя Кръстница и ще ти оставя в дар една мисъл: внимавай какво си пожелаваш, Фрида. Понякога желанията се сбъдват.“

 

*********

 

„- Тазът ти е като стъпила на дървени подпори ограда, при натиск ще рухне. Малкият Диего ще довърши каквото трамваят и Диего не са успели – обясни й лекарят и добре поддържаните му мустаци щръкнаха в шеговита гримаса.

-        Ако малкият оцелее, а аз не, не бих имала нищо против да поема риска. В крайна сметка в най-лошия случай ще умра, а това вече ми се е случвало, не ви лъжа – призна Фрида.

-        Много е благородно от твоя страна да се принесеш в жертва на големия началник Диего, за да го дариш с дете, само че то ще е с по-малки шансове от теб, хубавице.

-        Имам ли друг избор, освен да се примиря с половинчат живот?

-        Имаш същия избор като мен или Диего, или моята медицинска сестра…или останалата част от света. Всички се правим, че живеем, но ти напомням, че животът е само преход между раждането и смъртта.“

*******

„Диего се засмя неразбиращо; защото хората понякога реагират с насмешка, когато не са наясно със сериозните теми, и предпочитат да се скрият зад някоя шега или саркастичен коментар.“

*******
„Беше слаб мъж с умен поглед и заострен нос като метално украшение върху капака на луксозен автомобил; беше облечен строго, а ръцете му почиваха в джобовете, придавайки му незаинтересуван вид, какъвто би могла да има Смъртта, след като цяла вечност бе покосявала души с косата си.“

"Небето е навсякъде", Джанди Нелсън

 

          Посегнах към тази книга, защото прочетох, че е тийнейджърска, или в т.нар. стил young adult, минавайки по диагонал през резюмето накрая, в което като че ли ми се наби най-вече любовната история. И си казах „ок, малко разнообразие няма да ми навреди, имам нужда от нещо леко, което да не ми ангажира вниманието прекалено много“. Грешка! Тази книга ми подейства изключително силно, накара ме да сънувам странни сънища и изкара страхове, които имам, защото засяга тема, която стои като тих звяр в ъгъла на съзнанието ми и понякога без никакво предупреждение изскача и оголва зловещите си зъби. Дали, защото аз самата съм сестра? Дали, защото съм майка на две сестри? Вероятно и заради двете.

Основното за мен в сюжета не е любовната история между Лени и Джо. Или между Лени и Тоби. А пътя, който извървява тя, за да се справи с опустошителната скръб по загубата на по-голямата си сестра. Не че любовта не е важна в романа, напротив, особено, когато става дума за първата, истинската, разтърсващата те из основи и изпълваща целия ти живот любов. Разбира се, всичко в книгата се върти около нея. Но най-важната нишка си остава скръбта и различния начин, по който я приема всеки един от близките на починалата сестра.
Ето малко за сюжета : Лени е по-малката сестра на Бейли (впрочем цялото име на Лени е Ленън, кръстена на Джон Ленън, защото майка ѝ е била хипи ), която свири на кларинет и е влюбена в романа „Брулени хълмове“, пише стихове на различни листчета, бележки, празни чаши и всевъзмжони места за писане, които разпилява навсякъде около себе си. Бейли е сестрата, която мечтае да стане актриса, талантлива е, репетира Жулиета и един ден просто така сърцето ѝ спира. Тоби е годеникът на Бейли, наполовина каубой, наполовина скейтър. Джо е новото момче в училище, също кларинетист, наполовина французин и живял дълго време в страната на тази половина. Разбира се, тук има нещо като любовен триъгълник. Бабчето е бабата на Лени и Бейли, която ги е отгледала, великолепна градинарка, която се разтоварва, рисувайки един и същ сюжет в зелено – жена, наполовина марсианка, наполовина русалка. Майката на Лени и Бейли отсъства, оставила ги е като малки и е заминала някъде, оправдана от Бабчето с непокорния си дух, който не може да стои на едно място. Това е другата нишка на тъга и празнота, с която Лени трябва да се справи. Биг е синът на Бабчето, чичото, който се жени почти всяка година, непоправим романтик, опиянен от джойнтове и висене по клоните на дърветата.
Както вече писах, в основата на книгата е идеята как минаваме през такова неочаквано, неоправдано събитие като смъртта на много, много любим човек. Всеки един от героите на романа, с изключение на Джо, който не е познавал Бейли, се справя по различен начин с тази скръб. Не знам доколко „справя“е точ1ния глагол, защото както се казва в книгата „скръбта остава завинаги“. Ти просто се научваш как да живееш с нея, защото няма как да спреш да скърбиш за човек, когото обичаш. И все пак може ли любовта да помогне на човек да живее с мъката си? Да. Защото и самата мъка е продиктувана от любов.

Романът е написан много поетично, нежно, успява да достигне и до най-вътрешните ъгълчета на сърцето и да го докосне, не само защото засяга чувствителна тема. Просто е добър. И определено не бих го сложила само в категорията „тийнейджърски романи“.

„Небето е навсякъде“ на Джанди Нелсън е на изд. Прозорец, в превод на Александър Маринов, а корицата е на Ирина Македонска.

И.

 

„-Предполагам, че вече съм будна. Това навярно е хубаво, но не е толкова просто…Вече знам, че най-лошото може да се случи всеки момент.
Джо кимва, сякаш приказките ми имат смисъл. Изпитвам облекчение, макар че нямам представа какво съм казала току-що. Обаче знам какво имах предвид Имах предвид, че сега знам колко близо е смъртта. И че дебне. А кому е нужно да знае подобно нещо? Кому е нужно да знае, че от края ни дели един нехаен дъх? Че човекът, когото обича от когото се нуждае най-много от всичко, може да изчезне завинаги ей така?
- Но знанието, че най-лошото може да се случи всеки момент, не означава ли също, че и най-хубавото може да се случи всеки момент?“

 

„Понякога трябва да минеш през трудностите по своя собствен хаотичен начин.“

 

„Как се свиква с това никой да не ти казва „Джон Ленън“? Или да не те кара да вярваш, че небето започва в краката ти? Или да не се държи като идиот, за да кажеш quel idiot? Как се свиква с отсъствието на момчето, което те превръща в светлина?“

 

„Внезапно проумявам нещо.
Сестра ми ще умира отново и отново до края на живота ми. Скръбта остава завинаги. Не изчезва; става част от човека, от всяка негова стъпка, от всеки негов дъх. Никога няма да престана да скърбя за Бейли, защото никога няма да престана да я обичам. Това е положението. Скръбта и любовта са взаимносвързани, човек не може да има едното без другото. Мога единствено да я обичам, да обичам света и да я почета, като живея дръзко, с дух и с радост.“

 

„Колко тежко е усилието да се поддадеш не на тъгата по изгубеното, а на радостта от изживяното.“

„Писма от тъмния вилает“, Джевад Карахасан

 

Тази книга, макар и написана доста увлекателно, не ми беше лесна за четене. Самата тематика не предполага един лек прочит, защото темата „Босна“ няма как да е лека. И друг път съм си давала сметка, че независимо от факта, че живеем на един полуостров, ние твърде малко знаем едни за други. Някак си като че ли взорът ни е все по на изток или все по на запад, но никога наоколо. Като че ли проблемите на съседите ни не ни засягат толкова пряко. Или може би това е политическа стратегия на принципа „разделяй и владей“, защото, ако ние съчувстваме на съседите си, страдаме заедно с тях, бихме могли да обединим усилия и да станем една могъща сила, а от това никой няма полза.
„Писма от тъмния вилает“ е книга-мозайка, каквато е и Босна в представите на автора. 5 разказа на границата между съня и реалността, които пресъздават онази тъмнина, от която бягаш с тежки крачки, но никога не успяваш да се откъснеш от нея. Босна е държава, събрала в себе си толкова различни култури, етноси, вярвания и въпреки всичко успяла да запази своята крехка идентичност, преди войната да опустоши всичко и да разпръсне хилядите парчета цветна мозайка, които после никога вече не пасват правилно на местата си. Не съм знаела, че за Босна се използва израза „тъмен виалет“, но това е със сигурност най-точния начин да се опише тази толкова цветна, но и пълна с мрачни тайни страна.

Джевад Карахасан напуска Босна в разгара на конфликта и тази книга е неговият опит да си я спомни такава, каквато е била. Или да я измисли такава, каквато е трябвало да бъде. Защото силата на мирните отношения се измерва със степента на възможност те да бъдат запазени. А, когато всичко рухне, понякога разбираш, че всъщност никога не е било здраво. Изглеждало е като стабилна основа, а се е оказало тънък лед. Тази книга се чете трудно, но си заслужава времето.  
„Писма от тъмния виалет“ на Джевад Карахасан е на изд. Парадокс, в превод на Паола Иванова, а корицата е на Дамян Дамянов.

 И.

„Човек може да се отвърне от хората и света дори тогава, когато вече не може да се отвърне от себе си.“

 

„Все си повтарял, че ето тази вечер ще го каже на Весна и ще се опита да не я остави с грешно впечатление. Но всички изводи, направени през деня, изчезвали щом вечер вдигнел слушалката, разговорът поемал в съвсем друга, различна от предварително начертаната от него, посока в мига, когато чуел гласа ѝ в слушалката. Затова човек трябва да държи на това, което предварително си е намислил да каже. Защото после думите на другия или нашите собствени така ни увличат, че всъщност човек започва да се обвързва неразривно със собствените си изречени думи и забравя предварително намисленото.“

 

„Проблемът е когато миналото ти не е такова, каквото го помниш.“

„Позната ви е изненадата на внезапното припомняне, когато от кладенеца на паметта изниква с пълна сила някакъв отдавна забравен спомен, пълен с аромати, образи цветове, атмосфера. Появява се така осезаемо, че отново ви превръща в човека, който сте били някога. Усещате, че преживяването не е истинско само по това, че този толкова важен за вас момент скоро отново ще бъде забравен.“

 

„Времето е живот, драги мой стари приятелю. Като ти изтече времето, изтекъл ти е и животът – твоят истински живот е само оня, който е бил изпълнен с време, придало му някакъв облик.“

 

„В болката всички сме равни и затова се разбираме без приказки.“

 

 

"Кривата на щастието", Иво Иванов

 

На 17 юли 1967 година фотографът Роко Морабито пътува по работа по 26-та улица през Джаксънвил с автомобила си. Още на отиване той забелязва работниците от местната електрическа компания, които извършват някаква рутинна поддръжка на стълбове за комунални услуги. На връщане Роко Морабито решава да спре, за да направи няколко кадъра, тъй като му харесва светлината. Докато взима фотоапарата от колата си, чува писък и обръщайки се вижда увисналото на стълба тяло на единият работник. Докато изпълнява служебните си задължения, Рандъл Чампиън случайно докосва жицата с високо напрежение, по която текат 4000 волта ток. За части от секундата тялото му е изхвърлено и увисва на обезопасителните колани, а сърцето му спира. Неговият колега, Джей Ди Томпсън се втурва към него и съвсем инстинктивно впива устни в устните на Чампиън, за да му направи изкуствено дишане и да вкара малко въздух в дробовете му.  Той прави това, докато сърцето на колегата му бавно не започва отново да бие. През това време Роко Морабито звънва на спешния телефон, за да повика бърза помощ, а докато чака, прави уникалната си снимка „Целувката на живота“, за която година по-късно получава награда Пулицър за фотография. Рандъл Чампиън е спасен и доживява до 64-годишна възраст.

„Кривата на щастието“ е книга, съставена от статиите на спортния журналист Иво Иванов, в която има над 70 подобни вдъхновяващи истории. Истории, които могат да те накарат да настръхнеш. Истории, които задават въпроси. Или дават отговори. Истории, които ще те вдъхновят, ще те разплачат, ще те разгневят, ще те смирят. Това е книга, от първия ред на която усещаш малки тръпки по цялото си тяло и това усещане те държи през цялото време. Заради историите в нея, но най-вече заради майсторството на нейния автор. Защото Иво Иванов не е просто един спортен журналист, който предава спортни събития, а истински вдъхновяващ писател, който завърта историята около теб така, че отвъд спорта намираш много повече. Намираш истини за живота и разбираш, че думите могат много повече от това да разкажат една история. Думите могат да променят съдби.
Защото, например в един разказ за човек, роден с ощетено тяло под формата на увреждане, но пък с пълна със сила душа и воля, които в пъти компенсират липсите, можеш да намериш толкова вдъхновение, че това да стане твоят личен лост за промяна.
Нека сега се върнем за историята за „Целувката на живота“. Защо започнах ревюто за книгата с тази фотография? Защото животът на пръв поглед е низ от случайности, събрани по едно и също време на едно и също място. Но само на пръв поглед. Всъщност той е низ от неслучайни събития, които идват при нас в точно определен момент, за да свършат точно определена работа. Ако Роко Морабито не беше пътувал по 26-та улица, нямаше да види техниците. Ако на връщане, той не беше решил да спре, нямаше да стане свидетел на съдбоносна история. Ако не я беше заснел, светът нямаше никога да узнае за силата на любовта над смъртта. Защото, ако Джей Ди Томпсън не обичаше живота толкова силно и хората като цяло, нямаше да се втурне да помага на своя колега. И, ако Иво Иванов не беше толкова добър майстор на историите, ние никога нямаше да разберем за тях и да почерпим сили и вдъхновение.

На корицата е написано „книги, които вдъхновяват“. „Вдъхновяващ“, „вдъхновение“, „вдъхновява“ – това са най-често употребяваните думи в този текст и това изобщо не е случайно.
Защото те описват най-добре тази книга и аз наистина съм щастлива, че имах възможността да се докосна до нея и да прочета всичките тези над 70 истории.
„Кривата на щастието“ на Иво Иванов е на изд. Вакон.

И.

Това е фотографията на Роко Морабито, наречена "Целувката на живота"

„Животът е нестабилен, трепкащ пламък, който ни е подарен за малко или от Бога, или от капризната съдба. Той е най-ценното и необяснимо нещо, което притежаваме. И в краткото време, в което сме негови собственици, ни е дадена изключителната отговорност да решим какво да правим с него.“

 

„Състрадателност. Не ни е нужна, за да оцелеем. Няма да я намерите в учебника по биология. Няма да ви помогне да спечелите състезание или да направите много пари. Но по някакъв особен начин тя ни е необходима и ни прави хора. Състраданието няма очертания и тежест. То не идва отникъде, но ако му позволим, ще ни отведе навсякъде. „Състраданието е необяснима, чисто човешка характеристика, която ни е помогнала да се обособим като единствен по рода си вид в природата.“ Казал го е самият Дарвин.

 

„Пирамидата е привидно симплистична мотивационна система, но зад опростената ѝ структура се крие цял един свят. Тя е кредо на поведение и печеливш подход към всеки един от няколкото милиона моменти, от които се състои един човешки живот. Пирамидата на Уудън се крепи върху 15 изграждащи блока и комбинация от принципи. На върха на пирамидата педагогът поставя „състезателното величие“, което описва по следния начин: „да даваш най-доброто от себе си тогава, когато ситуацията го изисква. Ситуацията го изисква винаги!“ В основата на пирамидата са претенции към характера, които все по-често биват забравяни от днешните звезди: неща като целенасоченост, трудолюбие, лоялност и самоконтрол. Човек не може да се изкачи до върха, ако първо не е стъпил върху основата. С други думи, пирамидата не може да бъде обърната наопаки…

Стените на пирамидата се крепят и върху принципите на Уудън. Един от тях гласи: „ Стреми се да превърнеш всеки следващ ден в своя най-голям шедьовър.““

„Нашите раздели“, Давид Фоенкинос

 

Това е книга, чието четене те оставя с едно доста мъчително усещане. Не, защото е написана скучно или не се чете приятно. Просто е мъчително да си свидетел на нелепите раздели на една двойка, която по всичко личи, че е създадена да бъде едно цяло. Чувстваш се малко неловко, както когато ставаш свидетел на семеен скандал на близки приятели. Това, което спасява неловкото усещане, е чувството за хумор на автора, с което е поднесена тази уж напълно тривиална история.
Това са Фриц и Алис. Те се срещат, после се разделят, после се събират, после пак се разделят и така няколко пъти. Причините са най-различни и с нищо не се отличават от причините за разделите на всяка една двойка. Родители, ревност, измяна, нелепа случайност. И Фриц, и Алис създават своите нови семейства, макар че и двамата усещат, че са пропуснали голямата си любов и новата им връзка е просто част от компромисната игра на „така се прави, защото така е прието“.
И най-ненадейно техните продължения - децата им, имат шанс да довършат историята на своите родители. А може би всъщност точно затова Алис и Фриц не са създали своето семейство, за да имат шанс техните деца да го направят.
Както вече казах, книгата е написана с много приятно чувство за хумор, чете се леко и освен неприятното усещане, че двама души се разминават, всъщност е оставя едно хубаво чувство за добре прекарано време. Особено приятна ми беше историята с вратовръзките.
„Нашите раздели“ на Давид Фоенкинос е на изд. Колибри, в превод на Георги Ангелов, а корицата е на Стефан Касъров.

И.

 

„Никога не трябва да се иска от една жена рационално обяснение за поведението ѝ.“

 

„Често в семейства с две деца се случва да търпят при едното онова, което не допускат при другото.“

 

„По-късно щях да разбера, че със сигурност не трябва да живееш сред думите, за да можеш да пишеш. За да пишеш, трябва да избягаш от тях.“

 

„Отидохме в ИКЕА и се скарахме в ИКЕА. Трябвало е в този огромен магазин да наемат брачен консултант. Защото, ако съществува място, където се разголва душата на семейството, то е именно там. Дори се питам дали всички тези мебели за сглобяване не са замислени да сеят любовни раздори. Почти съм сигурен, че основателят на ИКЕА е депресиран швед (което си е почти тавтология) без емоционален живот, открил начин да съсипва живота на другите. Студентите по социология би трябвало да ходят на стаж в тези магазини, ще намерят всичко, което им е необходимо.“

 

„Животът е твърде кратък, за да може да бъде живян с желанието да сме безупречни.“

 

„Странно, но докато търсех думи да я успокоя, самият аз се успокоих. Вероятно това би бил добър метод за справяне със страховете ни – винаги да имаме под ръка някой по-крехък.“

 

„Животът ни се състои от кръгове. От кръгове с въображаеми развития, от опити да повярваме, че целта не е изходната точка. Макар да е повече от очевидно, че се насочваме към началото, към праха.“

„Вярно, твърди се, че в началото нещата са леки: щастието би трябвало да се мери на кантар; би трябвало да претегляме любовите си, за да узнаем доколко са западнали.“

 

„Значи това било щастието, състояние на пълно задоволство. Обло, без никаква пукнатина. Може ли човек да е щастлив, без да изпитва пълно задоволство? Съществува ли момент, в който човек може да се чувства напълно нещо си? В деня на сватбата си реших, че прекомерното усърдие на редакторите на „Ларус“ трябва да има граници – има много думи, на които не следва да даваме определение. Щастието не може да бъде затворено някъде, то се изживява в безкрайното пространство.“

 

„Нерядко най-напред не успяваме там, където впоследствие ще успеем, и често дори тъкмо първоначалният неуспех обуславя последващия успех.“

 

„Много любов трябва, за да успееш да навлечеш костюма на съвременен супергерой, който се опитва да спаси от ежедневието ритъма на сърцето. Но ежедневието не е само машина за убиване на минутите.“

 

 

 

„Богът на дребните неща“, Арундати Рой

 

Отдавна не бях попадала на толкова ювелирно писане. Сякаш всеки детайл в тази книга е извайван с прецизността и вниманието на човек, който не приема нищо друго, освен съвършенството. Има такава изключителна образност в описанието на всяко малко действие или парче от тази история, събрани в една сложно оплетената житейска драма, че имаш усещането за потъване в съвсем друга вселена.
Тази книга има изключителния късмет да бъде преведена от Леда Милева. Дори не съм предполагала колко великолепен преводач е тази жена. Само ще кажа, че през цялото време, докато я четох, имах усещането, че „Богът на дребните неща“ е написана на български.
Да разкажеш сюжета на книгата е все едно да се опиташ да разплетеш цяла купчина от гердани с мъниста, които така оплетени правят една красива украса, но поотделно биха били постни и невзрачни. И то не, защото отделните сюжетни линии не са интересни, напротив – те са дълбоки и засягат изключително важни теми. Просто така описани съставят една сложна плетеница от малки образни вълшебства, които засядат в гърлото като твърди, непреглъщаеми бонбони още от самото начало на книгата и стоят там, за да слязат в стомаха като тъпа буца от болка, неразбиране и пустота и да не ти дадат да заспиш дълго, след като си затворил последната страница.
В тази книга ги има двуяйчните близнаци, Естапен и Рахел, които са една мисъл и едно тяло, има я и майка им Аму, която се разкъсва между дълга като родител и желанието като жена, има го Велута, роденият като параван, който не съответства на мястото си, има го братът на Аму, Чако, който е добър, но някак неадекватен към света, има я и Софи Мол, английската братовчедка с нейната майка Маргарет Кочама, които са на почит, но и са неразбрани едновременно, има ги и всичките индийски жени, като Беба Кочама, Мамачи, Кочу Мария, които ме объркаха в началото коя коя е, но накрая съчувствах по различен начин на всяка. Има истории за индийски касти, за преврати, за педофилия, за смърт, за домашно насилие, за самота, за любов. Има толкова много в тази книга, че е трудно да бъде поето на един път, трябват ти много взимания от нея, сякаш е побрала магията на Индия и по-специално на Айеменем, града в Керала, в който живеят християни на непоколебими касти и в който съжителстват обичаи и желание за промяна, странности и красиви, но жестоки истории. И, разбира се, Богът на дребните неща, онзи Бог, който събира в себе си всеки малък детайл, който играе голяма роля в историята. В която никой не е виновен и никой не е невинен.
Няма да преувелича, ако кажа, че това е най-въздействащата книга, която съм чела напоследък. Толкова силно и красиво написана, че ми се иска веднага да започна да я чета отново.
„Богът на дребните неща“ на Арундати Рой е на изд. Жанет 45, от поредицата „Отвъд“, в превод на Леда Милева, а снимката на корицата е на Прадип Кришен.

И.

„Странно е, че понякога споменът за смъртта живее много по-дълго от спомена за живота, който тя е прекъснала.“

„Той се вбесяваше, защото не знаеше какво означава този поглед. Обясняваше си го като нещо между безразличието и отчаянието. Не знаеше, че по света има места, като страната, откъдето беше дошла Рахел, където различни видове отчаяние се борят за първенство. И че личното отчаяние  никога не е достатъчно отчайващо. Че нещо особено се случва, когато личното объркване се отбие в крайпътния параклис на огромното, яростно, кръжащо, движещо се, нелепо, налудничаво, невъзможно социално объркване на една нация.“

                                                                                        

„Тя живее живота си отзад напред, помисли си Рахел.
Това наблюдение беше съвсем уместно. Беба Кочама наистина бе живяла живота си отзад напред. Като млада се бе отказала от материалния свят, като старица, се бе обърнала към него. Беше го прегърнала и той отговаряше на прегръдката ѝ.“

 

„Чако каза на близнаците, че макар да му било неприятно да го признае, всъщност те всички били англофили. Семейство от англофили. Насочени в погрешна посока. Хванати в капан вън от собствената им история, неспособни да се върнат назад по своите стъпки, защото следите от стъпките им са били пометени. Обясни им, че историята е като стара къща през нощта. На която всички лампи са запалени. А в нея стоят предците и си шепнат.“

 

„…Според Рахел странното с римските войници, нарисувани в комиксите, беше, че те полагат големи грижи за ризниците и шлемовете си, а оставят краката си голи. В това нямаше никакъв смисъл. По отношение на времето и изобщо.“

 

„Има големи мечти и малки мечти. „Голям човек е Лалтейн сахиб, Малък Човек е Момбати“. Така се произнасяше за мечтите един стар кули от Бихар, който посрещаше на железопътната гара туристическата група от училището на Еста (неизменно, година след година).
Голям Човек е Фенерът. Малък Човек е Лоената свещ.“

„Дъщеричката му миришеше на мляко и урина. Чако се чудеше как едно тъй малко и неоформено същество, още неясно на кого прилича, може така властно да привлича вниманието, да възбужда любовта и да контролира здравия разум на възрастен човек.“

 

„- Ако си щастлив насън, Аму, това брои ли се? – попита Еста.
- Кое да се брои?
- Щастието – то брои ли се?
   Тя знаеше точно какво иска да каже синът ѝ, чиято букла на алаброса се беше развалила.
   Защото наистина само това, което се брои, има значение.
   Простата, непоклатима мъдрост на децата.
   Ако насън ядеш риба, това брои ли се? Значи ли, че си ял риба?“

 

„Нелогично е да се очаква човек да помни нещо, което дори не знае, че се е случило.“

„Докато стоеше облегната на вратата в мрака, Аму усети, че сънят ѝ, следобедният ѝ кошмар се раздвижва в нея като водна гънка, която се надига от океана и образува вълна. Веселият еднорък човек със сол по кожата и рамото, което свършваше рязко като скален ръб, се появи иззад сенките да осеяния с начупени стъклени шишета плаж и тръгна към нея.
Кой беше той?
Кой би могъл да бъде?
Богът на Загубата.
Богът на Дребните Неща.
Богът с Настръхналата кожа и Внезапните Усмивки.
Той не можеше да прави две неща едновременно.
Ако я докосваше, не можеше да ѝ говори, ако я любеше, не можеше да си тръгне, ако говореше, не можеше да слуша, ако се биеше, не можеше да победи.
Аму копнееше за него. Болееше за него с цялото си същество.
Тя се върна на трапезата.“

„800 километра диалог с тази част от нас, която знае всичко“, Емилия Илиева-Крайнова

 

Имах удоволствието да присъствам на премиерата на тази книга, откъдето са и снимките. Познавам Емилия Илиева-Крайнова повече виртуално, отколкото реално. Макар да сме се запознали първо на живо. Допада ми начина ѝ на мислене и светоусещане, както и живота, който води. Или поне онази част от него, която виждам във fb. Но ми отне повече от три години, за да разгърна и прочета книгата ѝ, написана по време на пътя Камино, който тя е извървяла заедно със съпруга си. Малко по-малко, отколкото на нея ѝ е отнело да се върне към книгата и да я издаде, защото между написването и издаването стоят едни четири години на лична трагедия, преодоляване и търсене на смисъла отново.
Със сигурност това не е единствената книга, посветена на пътя Камино, но е единствената, която аз съм чела. И е книга, която ме впечатли с това, че е изключително честна, разголваща дори, смела и без опит да захароса това тежко на моменти преживяване. Както и без претенцията да идеализира – нито Пътя, нито пътуващия по него.
Това са нахвърляни и в последствие систематизирани разсъждения за онова, което се случва в нас и с нас, по време на едно такова предизвикателно изпитание, като извървяването пеша на пътя на поклонниците. Като преподавател по ненасилствена комуникация, Емилия поставя и много въпроси за саморефлексия, които могат да бъдат полезни, дори и да не вървиш по физическия път до Катедралата на Сантяго. Всъщност, това е книга за Пътя. Онзи път, който всеки един от нас върви, независимо от географските измерения. Пътят, който ни променя и ни дава възможност да се развиваме, ако не се отказваме да правим ежедневно своите малки крачки напред. В този смисъл вървенето по който и да е физически път може да даде същото и не е нужно да  ходиш до Камино де Сантяго, за да достигнеш до вътрешните си истини. Но понякога помага да се откъснеш от цялото си ежедневие и да поставиш точни граници на предизвикателството, както и да обмениш енергия с останалите търсещи по Пътя.
Любопитното е, че Емилия води своите записки на английски и първото издание на книгата е именно на английски, а на български има преводач, който е различен от автора ѝ – Емилия Ханджийска. Друго любопитно е заглавието на книгата. На английски то е „Walking to love“, което е труднопреводимо еднозначно на български, но на мен много повече ми допада от това дълго „800 километра диалог с тази част от нас, която знае всичко“.
По-голямата част от снимките в книгата са на съпруга на Емилия Илиева-Крайнова, Вишан Крайнов.

И.

„По пътя срещате дадени хора само веднъж, на други се натъквате неколкократно, но никога не знаете кога ще е последната ви среща. Затова на срещите трябва да се гледа като на чаши пълни с вино, изпивани до дъно след шумна наздравица. Дори никога повече да не срещнете тези хора, ще знаете, че няма за какво да съжалявате. И на живота трябва да се гледа така. Да даваме най-доброто от себе си всеки път когато срещнем някого, защото никога не знаем дали пътищата ни ще се пресекат отново.“

 

„Повелите на Пътя са три:
- Не се сравнявай с другите – съсредоточи се върху собствения си ритъм;
- Преодолявай самосъжалението и избирай само това, което ти дава сила;
- Продължавай да вървиш – ще стигнеш целта си само при условие, че не спираш.“

 

„Всички знаем, че няма лесен повик. Нищо не е толкова лесно, колкото би ни се искало. Обикновено, когато се изправим пред някаква трудност, желанието ни се изпарява. То има силата да ни кара да повярваме, че можем да постигнем целта си, но енергията му е най-концентрирана в началото. Носи ни достатъчно увереност, че да се осмеляваме да мечтаем и да предприемаме първата крачка – нищо велико не може да се случи без него. Щом започне процесът обаче и след като целта му е постигната, желанието отстъпва и само инатът може да ни изведе до търсения резултат  (впрочем, волята е противоположна по смисъл на желанието).“

 

„Вървейки по Пътя, не можете да се загубите, но можете да загубите образа на човека, за когото сте се смятали. Ходенето ви поддържа някак прагматичен. Ако продължавате достатъчно дълго, то ще ви извиси до състояние на разкриване на един по-голям Аз и един по-необятен източник на енергия от тялото.“

 

„Колкото повече си признаваме колко крехки сме всъщност, толкова по-силни ставаме. Да осъзнаеш ограниченията си не означава да се изправиш пред задънена улица. Смирението се ражда от ограниченията ни и също така служи като врата към нещо по-голямо, което – макар и неизвестно към момента и неназовимо впоследствие, е буквално величествено преживяване.“