Щастлива Нова 2013 година!

Една жена на 43

Днес попаднах на една публикация и тъй като тя напълно се вмества с моите виждания, нямам търпения да я споделя с вас. 

Казва се "Една жена на 43", от Мария Касимова-Моасе, в първо лице. 

Наскоро аз също имах рожден ден и навърших точно същите години, но не съм журналист и имам само една дъщеря на 18г. Често пъти се натъквам на същите ситуации и ме спохождат подобни мисли и чувства.

Дано да ви хареса статията!

Тортата от моето тържество и рецептата към нея

Аз съм на четиридесет и три. 

Предпочитам да ги изписвам с думи, защото цифрите 4 и 3, строени една до друга, ми идват малко в повече - то си е почти половината на сто.

Принципно не си крия годините. Мои са си. Изживяла съм толкова много, докато те са се въртели, че са ми ценни. Гледам да изглеждам добре. Става ми готино, когато някъде ме нарекат „момичето". Напоследък така правят само лелката от плод-и-зеленчука (видимо над седемдесетгодишна), портиерът на блока (и той към шейсет) и изобщо наистина възрастни хора, с пенсионен стаж повече от моя работен до момента. 

За такива като мен казват, че „не са първа младост". Всъщност не, така казваха, когато бях на трийсет и нещо. Значи сега и към втора младост не спадам. Чувала съм да наричат четиридесетгодишните жени всякак - застаряващи, лелки, депресантки, стари чанти, дърти парчета. Все още се смея, когато го чуя, но все повече не от сърце. Отдавна спрях да се подигравам на петдесетгодишните за техните топли вълни, тотална несъвместимост със съвременните технологии и отчаяните им опити да заличат следите на времето по лицата си. Когато прочета некролог на някой, починал на седемдесет, цъкам с език и казвам: „Ей, млад човек..." .

Дъщерите ми не ме разбират. За тях моите години са си много. Разбираемо е. Оня ден по-голямата, която е на цели осемнайсет, ме пита дали по наше време е имало видеоклипове. "По ваше време", каза тя и в очите й се четеше онзи изследователски интерес към праисторическите времена като при археолог на разкопки.

Сестра й, която е на дванайсет, се опита около рождения ми ден да ми направи комплимент, че изглеждам по-млада. „Е колко по-млада?", „Ами приличаш ми като да си на четиридесет....". Детето ми спести три години, дето и без това не ги уточнявам чак толкова. 

Признах си всичко това не защото особено ме притесняват моите над-четиридесет-години. Все още гледам на тях с ирония, а и - честно казано - не се замислям много-много. Големият проблем е, че те притесняват всички останали. Притесняват българското общество като цяло. 

Когато си жена журналист и си в своите четиридесет, спират да те канят в екипа на лайфстайл списания. Сякаш внезапно спираш да имаш лайфстайл. Предлагат ти работа предимно в домакински женски издания, където да водиш рубрики за градината, готварство, здравни теми, юридически съвети... Рубриките за секс - не. Все едно с четиридесетия рожден ден либидото панически те напуска, мъжете си плюят в пазвата против страх, щом те видят, а всичките ти сексуално атрактивни части на тялото са изсъхнали. Текстовете за съвременни-готини-градски-мацки, които си пишела преди, сега са поверени на младите колежки, щото ти вече нито си съвременна, нито си готина, нито си мацка. Евентуално си останала градска, ама и това не е много сигурно, защото колегите са забелязали, че все по-често ходиш да си прекопаваш градинката на вилата. Което си е неоспорим знак, че имаш вътрешната нужда да свикваш с пръстта. 

Когато си жена над четиридесет, българските мъже, поне тези, с които ти би си легнала, започват все повече да те приемат като добра приятелка. Нищо, че самите те са към петдесетте. Не, че нямаш ухажори, но те са или отчайващо дебели, или дълбоко женени, или... абе винаги им има нещо. 

На четиридесет една съвременна жена, та дори и средностатистическата българка, полага усилия, за да изглежда добре. Подхранва с мечтите си козметичната индустрия, спортува, събира се на вино с „наборки" и заедно се надъхват, че днешните четиридесет са новите трийсет. Може би по света е така, но у нас четиридесет са си четиридесет и за обществото това си е неприлично много, за да имаш претенции за каквото и да било.

Преди време споделих пред голяма и разнородна група от съвременни хора желанието си да родя трето дете. Хубавата част от реакцията им беше, че всички страшно ми се зарадваха. След това обаче някой се изцепи с въпроса на колко съм всъщност. Когато вдъхновено казах четиридесет и три, тълпата като по сигнал разочаровано въздъхна „еее...". „То след някоя и друга година ти е време за внуци", изказа се наскоро един особено деликатен роднина, щом ме видя да изхвърлям малко детско колело на боклука. Сякаш раждането на внуци ще спре всичките ми живи женски функции, ще ми забоде две куки за плетене в ръцете и ще ме отпрати в тъжната категория на българските баби. 

Истината за 40-те обаче е съвсем различна. Тялото ти те слуша както преди, даже малко повече, защото си се сетила да му спестяваш някои неща. Въображението ти работи по-силно отвсякога, защото опитът те е научил, че всичко си има начин, само трябва да го намериш. Нервите ти може и да са по-опънати, но пък отдавна си спряла да се кахъриш, че някой не ти е звъннал, че друг те е изместил или че е трябвало да направиш това или онова. Философски си се научила да казваш, че си знаеш цената и практически се опитваш да я защитаваш. 

Усилията ти са много повече, защото не искаш да изглеждаш безсилна. Работиш повече, правиш повече, но не по-големи компромиси, подредена си и можеш всичко. Ти го знаеш, те обаче - не. И няма начин да ги убедиш. На четиридесет обществото ти определя следната мисия - да доизживяваш. Дори приятелките ми започнаха една по една да го вярват - на всяко второ изречение лепват по едно „...ми то на моите години..." или „...абе на нашата възраст...". Постепенно спират да правят неща, говорят за къщи, в които щели да се преселят, за да живеели добре „младите", а „младите" често още не ходят на училище или акат в памперси... 

Аз съм на четиридесет и три. Навършени. Казвам се Мария Касимова-Моасе и отказвам да се предавам. Ще трябва да ме търпите, докато ме налегне старческата деменция. Има-няма още толкова години, на колкото съм в момента.

Реновиране на маса, чрез техника за изкуствено състаряване

През зимата си купих масата от един антиквариат в състоянието, която е на първата снимка и тогава дори я показах в някои от предишните теми. Четейки споделения опит на много от Вас, най-после се реших...и без това не можеше да стане по-зле от начина по който изглеждаше. Бяха третирали плота химически и беше здравата надрана. Явно, че са се отказали, защото боята беше в цвят махагон и много здраво покритие. Опитвах със солиден слой "Ремовал", опитвах с "Терминатор", дори в една малка железария "Дунав" намерих и с него опитах, но боята не помръдна. Дни наред шкурене с Р80 в жегата почти ме отказаха от първоначалния идеен проект за масата - никакъв напредък.

Накрая ки купих вибро-шлайф от Лидъл и си реших проблема. Много съм доволна. За кратко време изшлайфах всичко по плота. Краката на масата хич и не опитах да ги шкуря. Боядисах с много пластове бяла акрилатна боя "Аквис" без грундиране. Странното беше, че колкото старата махагонова боя беше здрава като покритие, толкова оцветителя беше неуйстойчив и смесвайки се с бялото ставаше бледо розово. Клкото и ръце да минавах, от ъгълчетата на резбите все някъде избиваше червеното. Другото беше лесно. Прошкурих с едрата шкурка някои характерни места. С цветно прозрачно финишно масло на "Осмо", цвят орех - http://www.phivex.com/oils.html?page=shop.product_details&ca … amp;product_id=13 натърках някои места и бързо размазах с памучно парцалче. Там където е прошкурено почти мигновено и непоправимо се боядисва, а на другите, върху боята (защото има гланц) търпи корекции и размазване, дори почистване. Плота беше фурнирован и попретрит тук-там. Китосах и намазах с две ръце масло, което се оказа много икономично и силно покривно със страхотен сатенен блясък. Вероятно ще я мина масата и с безцветен лак, но все още се чудя.

Очаквайте повече подробности и снимки около работата ми ... сега ми е твърде горещо да продължа. :)

Коледа за порасналата ми дъщеря

Спомням си, че когато бях малка на Коледа ме пращаха вечерта по някое време до другата стая, а когато се връщах, намирах кутия с подарък за мене: кукла или кънки. Всяка година ми правеха снимка с вече разопакования подарък до елхата, с голяма панделка на главата. 

Не съм сигурна, че някога съм вярвала в дебелия белобрад старец, което от една страна не е редно, защото поне в детските години е хубаво да вярваме в приказното, красивото, в това, че има добро. Но дори и тогава да съм вярвала, постепенно с всяка следваща коледна снимка ставах все по-голяма на височина и виждах нещата все по-различно. Дойде времето, когато не се надигах на пръсти, за да сложа върха на елхата, не исках играчки, не очаквах да намеря шоколади и бонбони в коледното ми чорапче. 

Сега Коледа е, когато се събудя и празничното настроение се носи във въздуха, когато холът ни ухае на канела и ванилия от домашно правените сладки, когато можеш да поседнеш до елхата и да изпиеш горещ шоколад, когато по телевизията дават филми и реклами на кока-кола с дебелия мъж в червен костюм, когато разхождайки се по улицата чувам класическите коледни песни, когато получаваш поздравителни картички по пощата, макар в днешно време това да е отживелица.

Ако имам късмет, Коледа е красивата гледка от балкона – оголените клони на дърветата да са покрити със сняг, всичко да е бяло и приказно. Тогава не са ми нужни скъпи непрактични неща или безвкусици за отбиване на номера, а само нещо малко и символично, заради жеста, заради това, че някой иска да ме зарадва. В такива моменти си мисля как най-важното е, че имам с кого да споделя трапезата си, мислите си, емоциите си..казват, че споделеното щастие, е два пъти щастие. И тогава няма да има значение дали от баницата ти се падне ‘късмет’, ‘нов телефон’ или ‘нова къща’, защото най-голямото щастие, че не си сам в такъв ден.

И като казвам, да не си сам нямам предвид само, че е важно да си заобиколен от хора, а да е именно от такива, които ще те обичат независимо как изглеждаш, какво им казваш или какво правиш, защото си свързан с тях, защото така е в семейството, а Коледа в основата си е това да усетиш важността точно на тази малка общност.

По традиция всяка година по това време се чудя дали ми се е случило нещо съществено през годината, какво ли мога да очаквам през следващата, има ли чудеса и, ако има, колко често се случват, как трябва да ги заслужиш, кой ги прави или те зависят единствено от теб.

Тук може да видите и рецептата и украсата на коледните и други меденки.

Може би чудесата ще да са малки неща, които приемаме за даденост или пък се случват така, че по някаква причина даже не ги забелязваме. Може би чудо е, че всички мои близки хора са живи и колкото се може здрави. Може би чудеса са всички онези неща, които ни се случват и сгряват душата ни в тези студени зимни дни и нощи.

Мили Дядо Коледа, дано си прочел и моите писма, които тогава ти изпращах. Искам си своите чудеса, макар, че съм вече пораснало дете.

Halloween

Уникален Halloween - обособяване на уникална виртуална тиква с лесно плъзгане и пускане чрез мишката на компютъра функции и забавен изглед. След това, може да споделете тиквата с приятели и да отпечатате като шаблон за персонализиран дизайн Вашето творение.

Източник на идеите

Есенна украса за Димитровден

Честит имен ден на всички именници! 

Българската православна църква чества Димитровден на 26 октомври. Почита се паметта на Свети Димитър. За покровителството на светията си съперничат гърци, българи, сърби, руснаци. Предполага се, че той е бил проконсул на Солун и е загинал мъченически за Христовата вяра на 26 октомври 306 г.Народният култ към Свети Димитър го представя като по-голям брат на Свети Георги. Пък според народните предания от този ден започва зимния период. Широко разпространена е поговорката „Св. Георги лято носи, а Св. Димитър — зима“. Като предвестник на зимата и студа светецът се свързва със света на мъртвите. Затова около празника е една от най–големите задушници. В представите на нашите предци Свети Димитър язди бял кон, а снежинките падат от бялата му брада. На Димитровден се прибират ралата на сухо, редят се дървата за зимата, очакват се първите снегове. Характерни са и трите дни след Димитровден — т.нар. Миши празници, спазвани предимно от жените.Датата 26 октомври е приета и за ден на Сливен, Видин, и Айтос.Димитровден е приет също като ден на строителя. Празнуват всички архитекти, проектанти, строителни инженери и всички ангажирани в сферата на строителството. Професионален празник и на ковачите, техниците, инженерите и металурзите.

Днес имен ден празнуват хора с име: Димитър, Димитрина, Митра, Митко, Димитричка, Мита, Митка, Митьо, Димо, Дима, Димка, Драган, Дичо, Драгомир, Мито.

 

Източник за есенните идеи

Кога свършва лятото?

Не знам дали за всеки е така, но едва ли има човек, който да живее близо до морето и то да не е първата му асоциация за лято. „Море” и „лято” сами по себе си са много хубави думи, но те непременно трябва да бъдат свързани и най-вече да бъдат усетени като едно цяло. Но как да си представиш всичко това, ако си някъде далеч, където жегата си е жега, но бленуваш за онази гледка, за която с право може да се каже, че е с дъх на лято.

Морска пяна и солени капки, миди, докъдето ти виждат очите, кръжащи гларуси над пясъчни замъци, стъпки край брега, кораби на заден план и рапан в джоба – спокойно, красиво, изпълнено с надежда, която те кара да мечтаеш, и с малко тъга, че трябва да си тръгнеш. Понякога пък бронзов тен и изрязани бански, сламени чадъри и приятно четиво, студена бира и пържени картофи, или джетове, коктейли с чадърчета и шумни пространства – безгрижно, каращо те да забравиш всички проблеми и да паднат всички задръжки. Във всеки случай си остава море, независимо дали те приканва да влезеш и да минеш шамандурата, дори и знаменцето да не е зелено, или просто да си събуеш сандалите и да почувстваш водата до глезените, както и вятъра в косата си.

Но независимо какво търсиш, едва ли би пропуснал да минеш по главната улица. От едната страна ресторант с бели покривки, сервирани морски дарове в скъп порцелан и чаши за вино, от другата - опашки от хора, чакащи за сладолед във фунийка или за сувенири, типични за курортите. Изведнъж гледаш пред теб групи от чужденци, чудещи се като теб къде да отидат. Поглеждаш ръцете си дали са червени като техните и се чудиш дали презрамките ти са се отбелязали. Купуваш си варена царевица и пуканки, както когато си бил малък. За момент забравяш, че след седмица трябва да се връщаш в офиса при вечно недоволния ти шеф, където няма да те огрява слънцето, а единствено флуоресцентната лампа, където ще търсиш документи в папки, а няма да разлистваш интересно списание. Ах, ако можеше този момент никога да не свърша, никога да не идва края на август.

Кога свършва лятото? Може би когато синоптиците започват да твърдят, че температурите вече не са подходящи за почивки край морето, когато усетиш, че трябва вечер да си слагаш горна дреха и да замениш отворените обувки със затворени, когато отдавна си изчистил седалките на колата от пясъка, а от тена ти почти няма следа, когато започне да се стъмнява преди осем и тръгват новите сезони на предаванията и сериалите по телевизията. Когато започнат да ти липсват дори онези дразнещи неща като комарите вечер и високите цени на всичко, забравяш как те е болял гърба след първата баня и после как кожата ти се е белила, как малки деца са минавали през хавлията ти и почти не те е ударил сърфист, как едва си се измъкнал от медуза, но не и от щипалките и водораслите, как банският ти се е нацапал с мазут и си окапал със сладолед новата си дреха, как джапанката ти се е скъсала и слънчевите ти очила са се счупили.

Въпреки всичко нищо от това не е било изненада за теб, било е част от атмосферата и по някакъв странен начин това също ти е харесвало. И си готов да го направиш пак следващото лято. И да, със сигурност ще го направиш, защото гледайки онази снимка, която си направил по залез с любимите си хора, то значи си е струвало. А и нали си имаш рапан? Винаги можеш да го сложиш до ухото си, да чуеш онзи звук, който те кара да си мислиш, че цялото море е в него, да затвориш очи и мислено да си на пясъка.